Идеалната съпруга

Защо трябваше да напуска Лондон толкова бързо и толкова загадъчно? Не беше в неин стил да се държи импулсивно или тайнствено. Белинда познаваше майка си по-добре от когото и да било и макар да осъзнаваше, че тя беше нещо повече от онова, което откриваше пред хората, никога досега не я беше виждала да прави нещо подобно, да обръща цялата къща с главата надолу и да заявява неочаквано, че трябва да отпътува. Какво й беше станало?

Определено, нищо не беше наред. Белинда остана загледана няколко секунди във вратата на библиотеката, след което се качи в стаята си. Тя нямаше никакво намерение да позволява на майка си да тръгне бог знае закъде. Не и ако можеше да й попречи.

Тя взе хартия и мастило и надраска набързо една бележка. Белинда не можеше да спре майка си сама, така че направи единственото възможно нещо при тези обстоятелства.

Изпрати бележката на Ерик.

Сабрина се облегна на затворената врата и отметна един кичур коса от лицето си. Тя просто не можеше да каже на дъщеря си какво търсеше или какво възнамеряваше да направи, когато го намереше.

На първо място момичето нямаше представа за финансовото затруднение, в което бяха изпаднали. На второ място, Сабрина беше отгледала дъщеря си така, че тя да заеме мястото си в обществото, което й се полагаше по право като дъщеря на маркиз. Израснала в почтена обстановка, образована и обучена както подобаваше на положението й, Белинда никога нямаше да разбере как майка й дори можеше да си помисли да започне да търси нещо толкова невероятно като изгубено съкровище.

Може би се беше справила твърде добре с възпитанието на дъщеря си. Момичето беше красиво и очарователно, имаше добри обноски, но, изглежда, не притежаваше голямо въображение. Авантюристичният дух на майка й и баща й липсваше на Белинда. От гледна точка на една любяща майка, това беше хубаво, но от време на време Сабрина си мислеше, че щеше да й бъде приятно да има дъщеря, с която да може да споделя своите възмутителни, дори скандални мечти. Но точно сега тя не можеше да направи нищо по този въпрос.

Сабрина се отдалечи от вратата и огледа библиотеката. Още преди смъртта на Джак тя бе мястото й за уединение. За него беше просто стая, която един мъж с неговото положение трябваше да има. Сабрина обаче се беше влюбила в библиотеката от пръв поглед. Тя обичаше полиците от тъмно дърво, които се издигаха от земята до тавана от двете страни на огромния прозорец, който преминаваше по цялата височина на стената. Обичаше сивата мраморна камина и тъмночервената тапицерия на стените. Обичаше топлината и уюта, които я заобикаляха и успокояваха, когато се намираше в тази стая. Дори миризмата на книгите, скърцането на кожените им подвързии и мисълта за мъдростта, която се съдържаше в тях, я привличаха.

И Сабрина беше благодарна, че имаше тази библиотека. Джак бе наследил къщата години преди сватбата им и след смъртта му Сабрина бе открила, че това беше единственото нещо, което той притежаваше, без да беше ипотекирал.

Писмото трябваше да е тук, ако той изобщо го беше запазил и скрил. Библиотеката и спалнята на Джак бяха единствените стаи, които не бяха ремонтирани през последните десет години. Ако бе скрито на друго място, писмото щеше да бъде намерено преди години.

Ако всичко това не беше някаква шега, както й нашепваше едно гласче. Сабрина не обърна внимание на тази мисъл. Джак така и не беше пораснал, никога не бе приел отговорността, която идваше с възмъжаването, и идеята за изгубеното съкровище — реално или не — би го привлякла неудържимо. Беше уверена, че той бе запазил писмото, та дори само заради приключенския си дух.

Но къде го беше скрил? Тя стисна юмруци от раздразнение. Това претърсване напосоки нямаше да доведе до нищо. Трябваше да подходи към проблема логично, рационално и методично, да оцени възможностите и да продължи стъпка по стъпка.

Тя си пое дъх, за да се успокои, и се обърна към стената вляво от себе си. Тапицерията беше покрита с картини — семейни портрети на рода Уинфийлд, пейзажи, натюрморти; повечето от тях имаха само сантиментална стойност. Дали писмото не беше скрито зад тях? Вероятността беше малка, а и не отговаряше на чувството за хумор на Джак. Пък и нито едно от платната дори не намекваше за съкровище, злато или Египет.

Тя се обърна към лавиците с книги, половината от които вече бяха изпразнени и съдържанието им лежеше пръснато по пода. Досега търсенето й в тази посока се бе оказало безуспешно. Дали тук нямаше том, който тя все още не беше прегледала и в който се криеше писмото?

По-голямата част от третата стена беше заета от камината, чиито прости, класически форми не подсказваха за някакво скривалище. Погледът на Сабрина се плъзна нагоре към портрета на Джак над камината. Художникът бе успял да улови насмешливия поглед на ясносините му очи.

— Джак. — Тя въздъхна. — Не можа ли да направиш това по-лесно за мен? Бог ми е свидетел, че след смъртта ти нищо не ми беше лесно.