Идеалната съпруга

И това беше най-странното от всичко. Откакто беше открила писмото, спокойната, резервирана личност, под чиято маска тя се беше крила цяло десетилетие, беше започнала да изчезва. Бавно… неизбежно. Тази роля някак си вече не й се струваше подходяща. Сякаш времето се беше върнало назад. Онази смела жена от миналото й все повече и повече навлизаше в сънищата, мислите, душата й. Тя копнееше да може да казва какво точно иска, без да обръща внимание на последствията. Сабрина се възмущаваше от себе си, че не можеше да допусне това. Възмущаваше се от Уайлдууд. Само неговото присъствие й пречеше да се държи нормално.

Е, не повече. Придобила решителност от алкохола и раздразнението си, тя се обърна и тръшна чашата си на масата. Стига толкова. Не той, а тя си беше у дома на този кораб. И щеше да бъде проклета, ако се остави той да я държи неволна затворничка дори още една минута повече. Сабрина си пое дълбоко дъх, решена да задържи самообладанието си независимо какво щеше да се случи, след което тръгна към палубата.

Тя почти се разочарова, когато не видя графа. Постепенно мускулите й, които се бяха напрегнали в очакване на сблъсъка с него, се отпуснаха и тя се облегна на перилата на борда. Нощем морето беше особено загадъчно. Лунната светлина хвърляше отблясъци върху вълните, а небето беше осеяно с безброй ярки звезди. Лекият ветрец развяваше косата й и около лицето й танцуваха къдрици. Раздразнението й се изпари. Толкова отдавна не бе стояла на палубата на кораб. Толкова отдавна не беше вдишвала морския въздух. Не обичаше нищо друго повече от морето.

Като дете Сабрина бе прекарвала всяко лято в едно тихо крайбрежно село, където пралеля й се оттегляше през тези месеци. Беше израснала, играейки си с децата на рибари и собственици на магазини, встрани от ограниченията, които биваха налагани на децата на повечето благороднически семейства. Понякога се чудеше дали пралеля й не й беше позволявала нарочно да се среща с децата на хората, които стояха извън нейния свят на привилегировани личности, или старата дама просто не се беше интересувала какво правеше Сабрина през свободното си време. Независимо от причината, тя беше благодарна за тези безгрижни, независими години, защото я бяха научили на уроци, които в крайна сметка се бяха оказали изключително полезни.

Корабът се поклащаше леко под краката й и Сабрина отметна глава назад и едва не се разсмя на радостта от чувството за свобода, което винаги й бе давало морето. Тук беше нейното място. Тя не се чувстваше жива, когато не се намираше близо до морето.

— Виждам, че сте преодолели неудобството от пътуването с кораб — чу тя зад гърба си весел и много познат глас.

— Беше само за малко, милорд. — Тя сви безгрижно рамене. Сабрина беше изтърсила тази глупост за проблемите си при пътуването с кораб само за да има извинение да не бъде близо до него. Но в мига, когато бе изрекла думите, бе осъзнала, че той разбрал, че това е една лъжа. Невероятна, огромна лъжа.

Сега, когато най-сетне се намираше в негово присъствие, тя беше донякъде изненадана, че остатъците от самообладанието й не я бяха напуснали. Дали това се дължеше на натрупания през годините опит, или на брендито? Сабрина остана загледана в точката, в която небето и морето се сливаха в безкрайна тъмнина, изпълнена от задоволство, че все още беше идеалната лейди Станфорд.

— Никълъс — измърмори той.

— За мен би било нахално да се обръщам към вас на малко име.

— Нали ще бъдем едно семейство. — Тя долови намек за веселост в думите му. Сабрина усети присъствието му някъде зад себе си, толкова близо, че можеше да го докосне. Усети силата му. Въпреки това не се обърна. Много по-лесно й беше да играе тази игра, без да го гледа в очите, които бяха тъмни като нощта и много по-опасни. Тази игра на котка и мишка с думи. Тя я беше играла и друг път с други мъже и беше доста добра. Той не беше по-различен от останалите мъже. Увереността й нарастваше с всяка изречена дума.

— Много добре. — Тя въздъхна, сякаш се съгласяваше с неохота. — Въпреки че това едва ли е прилично.

— Прилично? — Смехът му отекна в ушите й и тя потръпна. — Смея да твърдя, че сега е твърде късно да се тревожим за това. Та нали ние напуснахме Лондон, за да се отправим бог знае накъде. Без придружители, дори без слуги. Страхувам се, че отдавна мина времето, когато трябваше да мислим за приличието, особено що се отнася до нещо толкова незначително като това как да се обръщаме един към друг.

Колкото и да се опитваше, Сабрина не успя да потисне усмивката си.

— Туше. — Тя се обърна и се облегна на перилата. — В такъв случай ще бъде Никълъс и Сабрина.

Бледата светлина на луната и няколкото фенера на палубата хвърляха слаба светлина, но тя успя да забележи лицето му, което се извисяваше над нея. Застанала до него, тя забеляза, че той беше по-висок, отколкото си го спомняше.

— И все пак — каза тя леко предизвикателно, — струва ми се, че един мъж като теб би трябвало да мисли доста за приличието.

Той повдигна въпросително вежди.

— Мъж като мен ли?