Идеалната съпруга

Странно беше да мислят, че Сабрина може да има нужда от помощ. И тримата, по едно или друго време, бяха получили възможност да хвърлят по един поглед на огъня, който се криеше под повърхността на почтеното изражение на тази жена. Но само един поглед, съвсем лек намек, и сега всеки от тях искаше да види повече. Те обичаха да обсъждат продължително тази тема и това беше причината всеки от тях да продължава да упорства въпреки любезния й, но твърд отказ.

— Ако тя не е с Уайлдууд по своя воля — каза бавно Чатсуърт, — тогава предлагам да я последваме. В крайна сметка, независимо че ме е отхвърлила — както и вас — в миналото, ние все още имаме високо мнение за нея. И затова би било непростимо да я оставим в ръцете на някой като Уайлдууд.

Норкрос зяпна от изненада.

— Да я последваме в Египет? Това е лудост!

— Защо? — попита Мелвил. — Според мен идеята е много добра. Може би точно това е необходимо, за да й бъдат отворени очите. Да бъде накарана да разбере, че аз… — той погледна извинително другарите си, — че един от нас е подходящият мъж за нея. Ние ще тръгнем след нея и ще я спасим!

— Като някакви проклети рицари в ръждясала броня — измърмори саркастично Норкрос.

— Не, като смели герои — възрази Чатсуърт и вдигна чашата си за наздравица.

Останалите се присъединиха към него.

— За героите.

Всеки от тях се отдаде на мислите си — за жената, за пътешествието, за победата. Всички, с изключение на един. Той се бе втренчил в приятелите си над ръба на чашата. Глупаци. Те очевидно виждаха това само като някакво романтично пътешествие в търсене на жената на своите сънища. Той лично предпочиташе да последва Сабрина сам, но всеки негов опит да се опита да ги откаже щеше да събуди съмнение. Тяхното присъствие щеше да затрудни плановете му, но нямаше да ги осуети.

Единствено той подозираше каква беше истинската причина за внезапното отпътуване на Сабрина за Египет. Единствено той знаеше за какъв висок залог ставаше дума. Усмихна се на себе си. Щеше да се върне в Лондон като победител в една игра, която нямаше нищо общо със сърдечните дела.

И щеше да се завърне… сам.

ГЛАВА ШЕСТА

— Заради него се чувствам като плъх в клетка! — беснееше Сабрина, докато крачеше из голямата капитанска каюта със скръстени пред гърдите си ръце. Тя се обърна и погледна ядосано Саймън. — Всеки път, когато се опитам да изляза на палубата, той е там, не мога да го пренебрегна, невъзможно е да го избегна. Но ако прекарам само още една секунда в тази каюта, направо ще се побъркам!

— Струва ми се, че не той те държи затворена тук, момиче — отбеляза спокойно морякът. — Струва ми се, че ти стоиш тук по собствено желание.

— По собствено желание ли? Едва ли. Аз не съм го молила да идва с мен. Не го искам тук. Той ще провали всичко.

Саймън се облегна назад в стола си и се загледа в нея с присвити очи.

— Все още не разбирам защо не искаш да си край него. Трудно ми е да повярвам, че жената, която някога познавах, може да се страхува от нещо или от някого. — Очите му заблестяха весело. — Особено пък от един мъж.

— Разбира се, че се страхувам. И много добре знаеш, че си имам основания за това. — Тя отиде до масата, взе една чаша и протегна ръка към него. Той й наля голяма доза от личния запас бренди на капитана. Сабрина отпи голяма глътка и алкохолът изгори гърлото й. Тя тръсна чашата обратно на масата.

— Прекарах последните десет години от живота си, опитвайки се да опровергая репутацията, която имахме с Джак, докато той беше жив. Репутация, която, смея да кажа, беше съвсем заслужена. С него живеехме доста разгулен живот. О, не скандален, съвсем не — ние все пак се съобразявахме с някои норми, — но почти скандален. Доста се трудих да изтрия спомена за нашето поведение. И се справих отлично. — В гласа й се долавяше нотка на задоволство. — Живях спокоен живот, съвсем в границите на благоприличието, въпреки че от време на време достигах до границата на скуката, за да се уверя, че репутацията ми няма да попречи на бъдещето на дъщеря ми. За да гарантирам, че тя ще заеме своето място в обществото. Няма да позволя всичко това да бъде разрушено точно сега. Най-малкото пък от Уайлдууд.

Саймън поклати глава и в погледа му се забеляза весело пламъче.

— И ти се страхуваш, че графът ще успее да проникне под маската на благоприличието на лейди Станфорд.

— Адски си прав. — Сабрина въздъхна и се отпусна в един стол. — Той не е глупав. Стига само да разбере, че сама съм управлявала финансовите си дела — нещо, което никоя почтена жена не би направила, — и че съм пенсионирана контрабандистка, и всичко ще свърши. — Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Той няма да даде разрешение на сина си да се ожени за Белинда. Цялата история ще се разчуе. Дъщеря ми ще бъде опропастена. Не мога да позволя това.

— Мисля, че ти може би не си преценила добре този човек.

Едно изразяващо недоверие изсумтяване — нетипично за една дама — беше единственият й отговор на тази забележка.