Играта

Малко след това тя и Джон Хок се отправиха обратно към Хокхърст. Джулиет им помаха за довиждане, изчервена по-силно от обикновено, със застинала на устните й широка усмивка и с поглед, неотлъчно вперен в Хок. Катрин също й махна в отговор, но Джон — не. Напротив, той изглеждаше решен да не обръща повече внимание на Джулиет и гледаше право пред себе си, към необятните хълмове. Но бузите му отново бяха поруменели и, както се стори на Катрин, в очите му се четеше безпокойство.

Не е възможно да съм права, помиеш си Катрин. Внезапно я бе налегнало униние. Само ми се е сторило че помежду им блясва нажежена светкавица. Разбира се, че Джулиет го намира за красив — всички жени смятат така. Но той ще бъде мой съпруг, а аз — негова съпруга. Джон не я намира за привлекателна… Аз съм тази, която той обича.

На всичко отгоре в съзнанието й отново дръзна да изплува Лиъм О’Нийл, и то с усмивка — подигравателна усмивка.

19.

Джералд седеше сам в тъмния салон на Селинджър Хаус и проклинаше собствената си дъщеря.

Не му се бе подчинила, беше го предала. Изобщо не я беше грижа за него. Не бе омаяла и хванала в мрежите си Лиъм О’Нийл — последната, отчаяна надежда на Джералд. Вместо това кралицата я беше сгодила за един проклет англичанин, и то не кой да е, а сър Джон Хок, капитан на собствената й гвардия, един от най-преданите й хора. Нима Катрин не разбираше, че с всеки изминал ден, прекаран в принудително заточение в Саутуърк, баща й издъхва? Той не можеше да живее по този начин — без пукнат петак, без власт, без свобода, просто не можеше. Как бе могла да постъпи така! И да не се отзове, когато я бе повикал, по дяволите!

Явно беше не по-малко твърдоглава от майка си. Изведнъж Джералд почувства неудържим копнеж по своята първа съпруга Джоан. Макар че при първата им среща той беше на шестнадесет, а тя — на тридесет и шест, пламналата между тях любов не бе познала граници. Джоан все още беше изумително красива, далеч по-красива от хубавките момичета наполовина по-млади от нея. А в леглото… Джералд въздъхна. Тя знаеше неща, за които не беше и сънувал. В страстта си, както и във всичко друго, Джоан бе властна и своенравна жена.

Но тя беше и изключително предана на своя съпруг, въпреки че собственият й син бе не друг, а графът на Ормънд, най-върлият враг на Джералд. Джоан никога не го бе предавала. Беше му вярна и го бе обичала до деня на смъртта си.

Сред нещата, за които Джералд щеше да съжалява цял живот, бе това, че тя беше умряла в Аскийтън сама, без него, докато той бе затворен от кралицата в Тауър. Но това се беше случило много отдавна, преди седем болезнено дълги години.

— Джералд? Защо стоиш на тъмно? — попита жена му, влязла незабелязано в стаята.

Джералд премигна, когато Елинор запали свещите. Студеният, почти необзаведен салон се обля в светлина. По нещо Елинор много му напомняше Джоан. Беше много красива, много умна… а също и твърдоглава. И бе добра съпруга, точно като Джоан.

— Размишлявах, какво друго? — отвърна той.

— Наистина, какво друго ти остава? — горчиво каза Елинор, сякаш бе прочела мислите му. — Трябва да се отречеш от тази своя вероломна дъщеря и да я лишиш от наследство, наистина трябва!

Джералд никога нямаше да се отрече от Кейти. Да, беше го предала и заслужаваше да й се хвърли един хубав бой, но тя бе единствената му дъщеря и единственото му дете от онези няколко години, прекарани с Джоан.

— Да я лиша от наследство? — Смехът му бе не по-малко горчив от тона на Елинор. — Та аз вече не притежавам нищо!

— Днес тя и Джон Хок се са върнали в Лондон. Ако ти не отидеш да говориш с нея, ще го сторя аз — заяви Елинор. Очите й святкаха гневно.

Джералд я погледна.

— Не искам двете да се карате — каза той. — Освен това въпросът още не е решен — не и преди да са ударили сватбените камбани.

Елинор премигна изненадано.

— Какво сте намислил, милорд?

Сега Джералд се усмихна.

— Донесете ми перо, милейди. Ще ни трябва още и куриер, някой, на когото можем да разчитаме безрезервно.

След миг Елинор се върна с перо, мастилница и хартия. Сините й очи блестяха развълнувано.

— Какво ще правиш, скъпи?

Джералд се замисли за момент, сетне започна да пише.

— Аз не греша в преценката си за мъжете. Уведомявам пирата за това, което става. Ако някой има достатъчно ум… и достатъчно смелост да оправи нещата, това е само Лиъм О’Нийл. — Той се усмихна на жена си. — Времето е малко, но ми се струва, че ще стигне, за да може пиратът да получи писмото ми. И да поправи сторената грешка.

Остров Иърик, Атлантическия океан