Играта

Вятърът беше убийствено студен. Вихри — последните издихания на отиващата си зима — виеха над пустия остров, който не бе нищо повече от огромна грамада скали и камънаци. Единствено в южния му край самотна борова гора се възправяше срещу бурите, ветровете и морето. Бреговете на острова представляваха тесни, осеяни с камъни ивици пясък, над които се извисяваха остри скали. Дори през лятото тук имаше много силен прибой — една безкрайна битка на водата със скалите и земната твърд. В най-северната част на острова се бе врязал дълбок залив, чието тясно устие се охраняваше от две кули-близнаци и от едно оръдие. В залива стояха закотвени „Морски кинжал“ и още няколко от бързите, предназначени за битки кораби на О’Нийл.

Близо до пристанището имаше малко селце, в което пребиваваха моряците и в което работеха корабостроителите. В селцето живееха и няколко жени — съпруги на моряци и работници, няколко деца и няколко проститутки. Имаше ковач, касапин, хлебар, мелничар, дърводелец и един търговец, който продаваше всевъзможни неща, както и няколко кръчми.

Тясна пътека се извиваше от селото нагоре през скалите до крепостта на Лиъм. Средновековният замък се издигаше върху кораво ложе от гранит на самия връх на острова. За да проникне зад високите му каменни стени, човек трябваше да мине през подвижния мост, спуснат над дълбоката клисура, през подвижната желязна решетка пред крепостната порта и през мостовата кула. В четирите края на крепостта се извисяваха квадратни стражеви кули със старинни бойници за мятане на стрели. Още една кула, само че на три етажа, се издигаше зад стените. В нея имаше голям салон и няколко по-малки стаи. В миналото крепостта бе служила за убежище на някакъв заточен благородник, сетне на други пирати като Лиъм. Наскоро обаче я бяха достроили и сега до квадратната централна кула се издигаше просторна тухлена къща, чиито прозорци бяха покрити не с кожи, а със стъкла. Къщата имаше островръх керемиден покрив и пет високи комина.

Лиъм я бе построил, защото мразеше самотната старинна централна кула, която му се струваше мрачна и населена с призраци. Не се боеше от духове, но бе сметнал, че един нов, по-светъл дом ще облекчи чувството за самота, което го нападаше всеки път, щом дойдеше на острова. Ала въпреки разкошните си дърворезби и мебелировка, къщата не бе успяла да го привлече. Беше се опитал да живее в нея, но за негов ужас тя се бе оказала още по-самотно място дори от средновековната каменна кула.

Лиъм седеше на тежката, осеяна с резки дървена маса. Сам. На един стол до камината седеше Макгрегър и свиреше тихо с гайдата си нежна мелодия. Момчето, Ги, се бе свило върху коленете на Макгрегър. По слабото му, унесено лице играеха отблясъци от огъня. Музиката бе успокояваща, но Лиъм бе по-неспокоен от когато и да било. Дните се нижеха бавно, зейнали от празнота. Как, за бога, би могъл да живее дори още само ден тук, след като се чувстваше така, сякаш всеки миг ще изскочи от собствената си кожа! Често се бе оказвал принуден да стои на острова заради бурните ветрове, но никога досега не бе мразил толкова силно това усещане.

Лиъм внимателно разгъна писмото и отново го зачете. Беше от майка му, Мери Стенли, и бе изпратено преди две седмици. Когато му се случеше да слезе по някаква работа на английска земя, Лиъм винаги се отбиваше при нея, но последният път не бе го сторил. На практика не беше виждал майка си от половин година, което бе твърде непочтително от страна на един любящ син.