Играта

Тя побягна към брега, като в движение се опитваше да разкъса парцала, който запушваше устата й. Но възелът бе твърде стегнат. Чуваше как Лиъм цапа подире й, чуваше как се приближава все по-близо и по-близо, докато най-сетне върхът на ботуша му настъпи петата й. Катрин се осмели да погледне назад. И на лицето му видя изписана решителност, много по-голяма от нейната собствена. Изражението му бе толкова свирепо, толкова страховито, че в този момент тя разбра, че съдбата й е решена завинаги. Това смразяващо откритие й даде нови сили, но Лиъм все така я хвана и я дръпна рязко назад. Катрин политна към него, съпротивлявайки се ожесточено, и двамата се озоваха сред ледените морски води, вкопчени в яростна борба.

За миг Катрин бе свободна и веднага се изправи. Но той я сграбчи изотзад и отново я метна на рамо. Тя машинално заудря по гърба му с юмруци. Лиъм не обърна внимание на това.

— Няма къде да избягаш, Катрин — каза той, докато крачеше през разпенените вълни обратно към лодката. — От този момент нататък ти ми принадлежиш.

И Катрин усети как я заслепява дива, необуздана омраза.

Лодката доплава до борда на пиратския кораб. Катрин седеше на тясната седалка, увила вълнената пелерина плътно около тялото си. Лиъм бе махнал парцала от устата й. Самият Лиъм беше станал, за да хване въжената стълба, която висеше от палубата. Сега той протегна ръка към Катрин.

Тя му хвърли убийствен поглед. Не пое ръката му. Беше решена да му се противопоставя докрай, дори ако това означаваше да намери смъртта си сред вълните. Погледът й се плъзна към черните морски дълбини. Можеше ли да го направи?

Това щеше да означава край на всичките й мечти. Но така щеше да съумее да избяга от Лиъм О’Нийл.

Лиъм изруга, сграбчи я за ръката и я изправи на крака.

— Глупачка — изръмжа той и за трети път я метна през рамо. Катрин разбра намеренията му в същия миг, в който разбра и че не иска да умира.

— Пусни ме — изкрещя тя и се замята ожесточено, — преди и двамата да загинем!

— Ако продължаваш да се дърпаш, може и да се намокрим. Но няма да умрем, Катрин — спокойно отговори Лиъм.

Макар и непримирена, Катрин застина неподвижно. Висеше през рамото му надолу с главата и пред очите й бяха черните морски води — твърде зловещи и твърде близо до нея, за да се чувства спокойна. Тя впи пръсти в гърба на Лиъм. Сърцето й се беше качило в гърлото. Трябваше, искаше да се бори, а бе скована от страх. Но Лиъм се изкачи по стълбата с безкрайна лекота и подаде товара си на моряците, които го очакваха на палубата. Катрин най-после стъпи на крака. Най-после дишаше отново.

Лиъм също се прехвърли през парапета и хвана ръката й. Тя мигновено се опита да се отскубне, като едновременно с това го стрелна с унищожителен поглед. Напразно. Той не я пусна; напротив — повлече я през палубата, и то толкова бързо, че Катрин се препъваше, залиташе и се опитваше да измисли достатъчно ужасни думи, с които да го прокълне. Няколко мига след това Лиъм вече я бе издърпал по тесните стълби надолу към каютата си.

Докато похитителят й палеше лампите една след друга, Катрин стоеше в средата на стаята и упорито отказваше да поглежда към него. Вместо това погледът й се плъзна към леглото. О, господи!

Но Лиъм се приближи до нея и тя се принуди да се извърне към него, настръхнала и застанала нащрек. Сега лицето му беше сериозно. Той посегна към прогизналата й пелерина. Катрин отскочи назад със святкащи очи.

— Върви по дяволите!

Лиъм скръсти ръце и я изгледа невъзмутимо. Да, загрижеността, която току-що бе видяла на лицето му, със сигурност бе само плод на фантазията й.

— Ти разби живота ми! — извика тя. — Никога няма да се оправя след това, което ми стори. Никога!

Чертите му се изкривиха в насмешлива гримаса.

— Ще се оправиш, Катрин. Всъщност, сигурен съм, че ще ти мине доста бързо.

Катрин се загърна още по-плътно в просмуканата си с вода пелерина. Беше твърде разярена, за да усеща студа.

— Смяташ да ме съблазниш с тялото си? Не и този път!

— Така ли? — Той пристъпи към нея. Тя изтръпна, но не помръдна. Лиъм се надвеси над нея. — По какво този път се отличава от последния път, когато бяхме заедно… или от първия?

Катрин не искаше да си спомня нощта на дворцовия маскарад, когато той й бе доставил удоволствие с устни и език, а тя на него — с ръцете си. Не искаше да мисли за първия път, когато я бе целувал и галил, нито за втория, когато я беше завързал за леглото и бе разрязал дрехите й с кинжала си. Всичко това беше минало.

— Този път ти разруши мечтите ми! — изкрещя тя.

Очите му заблестяха. През тялото й пробягнаха тръпки.

— Обичаш ли Хок? — попита той. Тонът му бе напълно спокоен и напълно в разрез с дивия пламък в зениците му.

Знаеше, че ще го вбеси, искаше да го вбеси, да го унижи.

— Да! — процеди тя.

— Може би в крайна сметка наистина си курва — дрезгаво каза Лиъм. — Аз пък си мислех, че обичаш Лестър.