Играта

Следвана неотлъчно от Ги, Катрин вървеше към тухлената къща, построена до стария замък. Чувстваше се отегчена и изнервена, усещаше болезнено отсъствието на Лиъм, разкъсваше се от противоречиви желания: ту се молеше той да се върне преди да е пристигнал кораба от Белфаст, ту искаше да не е така. Отново бе топъл летен ден и тя беше набрала букет от игликите, нацъфтели край пътеката до мостовата кула.

Стигнаха до къщата и Катрин, хванала цветята в ръка, се надигна на пръсти и се опита да надникне през един от остъклените прозорци. Но завесите вътре бяха спуснати. Тя се обърна към Ги.

— Лиъм ми спомена веднъж за тази къща. Явно, че е съвсем нова. Защо той не живее тук, вместо в онзи ветровит, разнебитен замък?

Ги сви рамене.

— Откакто съм с капитана, а това значи повече от две години, той винаги е живял в централната кула. Но къщата е построена от него.

Катрин зяпна от почуда. Защо му е било на Лиъм да хвърля усилия и средства за строежа на такава хубава къща, а после да я оставя необитаема?

— Влизал ли си вътре?

— Никога. Той я държи заключена.

Тя погледна момчето заговорнически, сетне изтича до предната фасада на къщата. Ги беше прав. Двукрилата входна врата от старо, но красиво резбовано дърво, беше заключена.

— Какво смяташ да правиш? — полюбопитства Ги.

Катрин му се усмихна. В зениците й трепкаха палави пламъчета.

— Да я разгледам.

Очите на момчето се разшириха от изненада; после то също се усмихна.

— Може би ключовете са у стюарда. Но той няма да ги даде на мен. А и капитанът може да се ядоса, когато разбере какво сме направили.

— Остави О’Нийл на мен. — Катрин се замисли за миг. — Не мисля, че стюардът би ги дал и на мен, но… — Лицето й отново грейна в усмивка. — Мога да опитам!

Двамата избухнаха в смях, обърнаха се кръгом — и се озоваха очи в очи с Макгрегър. Както обикновено, изражението му бе каменно, но Катрин съзря в кафявия му поглед някакъв загадъчен пламък.

— Имате ли нужда от помощ, лейди Катрин? — учтиво попита той.

Откакто бе дошла на острова, Катрин беше променила мнението си за едрия, плешив, грубоват мъж. Бе го смятала за прост и неук наемник, но когато я заговореше, думите му бяха вежливи и точни и под тях прозираше образованост, надхвърляща средното равнище. Освен това обичаше да чете. И свиреше с дарба не само на гайда, но и на флейта и цигулка. Не, този грамаден, приличен на бик мъж съвсем не бе такъв, какъвто изглеждаше. При това в малкото случаи, когато смяташе за необходимо да разговаря с Катрин, той се отнасяше с нея с уважение, като с дъщеря на граф… или съпруга на Лиъм.

— Искам да вляза вътре — заповеднически каза Катрин.

— Никой не може да влиза в дома на капитана.

— Защо?

Макгрегър вдигна рамене.

— Не е моя работа да питам.

— У кого са ключовете?

— У капитана, без съмнение.

— А стюардът няма ли ключ?

Шотландецът въздъхна.

— Той ще остане много недоволен, когато научи, че сте влизала вътре.

Усмивката на Катрин се стопи. Лиъм нямаше да обърне внимание на това, че е прекрачила прага на къщата му — защото щеше да бъде прекалено разярен от бягството й. За миг я обзе тъга, каквато Катрин не искаше да изпитва. Още от сега усещаше болката от предстоящата раздяла.

Макгрегър изтълкува изражението й погрешно.

— Хайде, милейди, не се натъжавайте. Ще ви донеса ключовете. Но вие сте тази, която ще трябва после да дава обяснения на капитана.

От устните й се изтръгна вик.

Ги стоеше до нея като вкаменен, с разширени от изумление зеници.

Катрин не можеше да повярва на очите си. Погледът й се спря първо на покрития с прах паркет на пода. Дори в двореца не бе виждала толкова съвършена направа. После се взря в стените, облицовани с дърво, което, догади се тя, беше не друго, а скъп махагон. Майсторите очевидно бяха изключително изкусни занаятчии; невъзможно бе да са от селцето на острова. Катрин пристъпи във фоайето. В позлатени рамки на стените висяха един пищен, извезан в прекрасни тонове гоблен и няколко не по-малко красиви маслени платна.

На прага на трапезарията тя се спря. Тук облицовката беше от тъмен дъб. Кръгла маса, изработена от същото дърво, но с по-светъл цвят, се издигаше върху тежка подпора, върху която бе резбована сложна плетеница от фантастични фигури. Край нея бяха наредени тапицирани високи столове. А дъбовият под бе застлан с персийски килими в червено и златисто.

Катрин хвърли поглед към двата големи скрина, към супниците и вазите от старинно сребро и към покрития с прах златен полилей на тавана, после тичешком се втурна в другата стая. Тя беше по-малка, но също толкова богато обзаведена. Стените бяха украсени с картини. Тежки драперии от дамаска покриваха прозорците. Имаше изобилие от кресла и столове. Една цяла стена беше заета от красива етажерка, чиито дървени рафтове бяха претъпкани с книги. Но най-съществената част от интериора бе огромното бюро, което незнайно как се държеше на тънки, извити крака, чиито долни краища бяха от чисто злато.

Катрин се отпусна отмаляло върху най-близкия стол. По някаква абсурдна причина очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Добре ли си, Катрин? — попита я шепнешком Ги.