Играта

Лиъм я разтърси, за да я накара да дойде на себе си. Стискаше здраво устни.

Катрин се поколеба. Очите й се навлажниха.

— Аз… аз не бях толкова нещастна, Лиъм.

Смехът му беше груб, суров.

— Тогава защо? — настоя той. — Защо?

Изпитваше безразсъден копнеж да се хвърли в прегръдките му, но вместо това стоеше като закована на мястото си.

— Длъжна бях… пред себе си.

Лиъм я гледаше втренчено.

— Не можех да приема пасивно това положение — тихо обясни тя.

В очите му трепна пламък.

— Никога не си демонстрирала и най-малка склонност към пасивност в мое присъствие.

Катрин знаеше какво има предвид и се изчерви.

— Не е честно.

— Животът също не е честен. До гуша ми дойде от твоето притворство. — Той я повлече обратно в посоката, от която бе дошла.

Катрин трябваше да подтичва, за да върви в крачка с него. Направи няколко безуспешни опита да се освободи от болезнената му хватка, но скоро се отказа, защото бе повече от очевидно, че Лиъм иска да я влачи след себе си. Тя забелязва, че преминаващите селяни ги наблюдават с жив интерес. По много от мъжките лица имаше усмивки. Лиъм ускори и без това бързите си широки крачки и Катрин се препъна и политна напред, но желязната му ръка я задържа изправена.

— Какво се каниш да правиш? — попита тя, без да успее да скрие тревогата в тона си.

Очите му бяха късчета сребрист лед.

— Ще приключим с този въпрос веднъж завинаги.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо отговор на устните му се изписа жестока усмивка. Катрин започваше наистина да се плаши. Лиъм бе побеснял, не разбираше, че всъщност не бе искала да го напусне, а тя не бе готова да разкрие сърцето си пред него, не още. Нямаше ни най-малка представа какво беше намислил.

Вместо да продължи към хълма със замъка, той внезапно сви вдясно по една улица, която водеше към центъра на селото.

— Искам да знам къде ме водиш — задъхано каза Катрин.

Този път Лиъм не я погледна.

— В църквата.

И тогава между стеблата на китка сребристи брези, разлюлени от топлия летен бриз, Катрин съзря прясно белосаната църква с нейната висока сива камбанария и със златния кръст, който се извисяваше към небето. Изведнъж започна да се досеща какво възнамеряваше да направи Лиъм… но сигурно грешеше!

— Лиъм, спри, това е пълна глупост — извика тя и се опита да издърпа ръката си от стоманената му хватка.

В отговор той я повлече по каменната пътека, край която бяха засадени сини теменуги, сетне по трите стъпала на параклиса.

— Какво си мислиш, че правиш?! — простена Катрин, когато Лиъм блъсна с рамо входната врата. Двете крила се разтвориха рязко и се удариха с трясък от вътрешната страна.

— Време е да се оженим — каза той.

В църквата беше хладно и изумително тихо. Приглушена светлина проникваше през стъклописите на прозорците, украсяващи главния кораб на църквата точно над олтара, пред който бяха застанали Катрин и Лиъм. Не липсваше нито един от богослужебните символи, включително и голямото златно разпятие и по тях Катрин веднага разбра, че църквата е католическа, но това изобщо не я успокои. Напротив, увеличи объркването й.

— Лиъм — промълви тя отчаяно, — аз вече съм омъжена. Много добре знаеш това.

Леденият му поглед я прободе.

— Да, но също толкова добре знам, че бракът ти не е консумиран. Нищо чудно Хок вече да се е развел с теб. Но дори да не е, ти със сигурност си наясно, че папата не признава бракове между католици и еретици. По законите на твоята вяра, Катрин, ти не си омъжена за Хок.

— Но ти си протестант — отпаднало прошепна тя. Започваше да осъзнава, че Лиъм говори напълно сериозно. И, разбира се, че думите му бяха чиста истина.

— Моята вяра си е моя работа — каза той с равен тон. — Но отец Майкъл няма да откаже на молбата ми, защото аз построих тази църква, аз го доведох тук и аз му плащам заплата. Той може да ме покръсти и да ни ожени.

Катрин отвори уста да се възпротиви, но успя единствено да издаде измъчен стон. През съзнанието й като светкавица премина мисълта, че винаги бе искала тъкмо католическа сватба — но, естествено, не с един безбожен пират.

— Лиъм! — долетя мъжки глас от другия край на църквата.

Полуизвърната, Катрин проследи с поглед свещеника, който вървеше към тях по пътеката между седалките. Тъмното расо се развяваше грациозно около стройното му тяло. Беше млад, тъмнокос мъж, който гледаше Лиъм с усмивка, сякаш страшно се радваше, че го вижда. Сърцето на Катрин пулсираше толкова буйно, че й прималя.

Нима наистина ще бъде толкова ужасно да съм съпруга на Лиъм О’Нийл?

— Отче Майкъл — тихо каза Лиъм, — бих желал да се запознаете с Катрин Фицджералд.

Отец Майкъл се обърна към нея. Отново се усмихваше.

— Надявах се да се запозная с вас, милейди — започна той, без да сваля поглед от нея. Сините му очи излъчваха доброта и спокойствие. — Да ви поздравя с „добре дошла“ на нашия остров и да ви предложа услугите си в случай, че се нуждаете от тях.

Катрин не бе в състояние да говори.

— Искам да ни ожените — каза Лиъм. — Естествено, преди това ще изрека всички необходими тържествени клетви.

Свещеникът не изглеждаше ни най-малко изненадан.

— Да разбирам ли, че желаете церемонията да се състои сега?