Играта

Полузаспалото й съзнание лека-полека започваше да работи нормално. Намираше се в леглото, в тяхната спалня — спалнята, която деляха от дълго време. Постепенно Катрин си припомни всичко. Лиъм не й беше позволил да замине и взаимната им страст не бе познала граници. Първия път я бе любил изумително нежно, изумително внимателно, а втория — диво, яростно. След това тя вече не помнеше. Ръцете му, устните му, огромният му, горещ член, думите, които й бе шептял — ласкави или предизвикателно похотливи — всичко беше като в мъгла. Всичко, освен едно нещо, което се бе запечатало в паметта й съвършено ясно.

Нито веднъж Лиъм не беше свършил вътре в нея.

Внезапно я заля вълна от отчаяние, прогонвайки блаженото й доволство. Винаги бе искала да има деца. Все още искаше. А и вече бе негова съпруга. Защо Лиъм продължаваше да отказва да я дари с дете? Какви тъмни демони го караха да се държи толкова необичайно? Всички мъже искаха деца. Всички мъже искаха наследници, продължение на рода си, безсмъртие. Всички, освен един: мъжът, който бе неин съпруг.

И изведнъж тя си припомни неговите думи. Припомни си ги толкова ясно и отчетливо, сякаш самият той бе в стаята и ги произнасяше в същия този момент. Не искам деца. Няма да имам деца. За нищо на света не бих им оставил в наследство такъв живот.

Катрин рязко отвори очи. Стаята бе обляна в слънчева светлина, която й подсказа, че е вече следобед. Смут и болезнена тъга изпълваха цялото й същество.

Какво толкова имаше против децата, та да отказва да има дори едно? Коя бе причината за тази негова странна, мрачна решимост?

Катрин не знаеше отговора. Тя се обърна и се загледа в прислужника, който посипваше билки във ваната, пълна с гореща вода. До обонянието й достигна аромат на розмарин. Катрин се опита да разведри съзнанието си, ала не успя. Но вече се бе разбудила напълно, затова се надигна, увила чаршафа около гърдите си. И тогава от устните й се отрони тихичко възклицание.

На прага на стаята стоеше Лиъм и я наблюдаваше напрегнато. Беше сериозен, но когато погледите им се срещнаха, на лицето му се изписа съвсем лека, нерешителна усмивка.

Катрин успя да му отвърне с усмивка, която бе не по-малко свенлива и неуверена от неговата.

— Добро утро, Кейт. — Той се доближи до нея, хвана ръката й, поднесе я към устните си и целуна дланта й, без да я изпуска от очи. Прислужникът се престори, че не е забелязал нищо и се изниза от стаята. Тялото на Катрин реагира на целувката мигновено. Бузите й пламнаха. Погледът на Лиъм бе изпълнен с толкова топлота, че Катрин неволно се запита дали не означава за него много повече, отколкото й бе дал да разбере.

Тази мисъл я стресна и, кой знае защо, я съкруши.

Лиъм приседна на леглото до нея.

— Какви тъмни мисли се въртят в главата ти, та се събуждаш толкова сериозна и унила?

Катрин го погледна изпитателно, но той, изглежда, наистина искаше да узнае, затова тя изплю камъчето:

— Лиъм, вероятно сега, когато вече сме женени, ще искаш да имаш деца?

Усмивката изчезна от лицето му. Той се изправи в цял ръст и сведе поглед към нея — поглед, изпълнен с ярост.

— Не, Катрин. Мислех, че си ме разбрала. На този свят няма да се родят мои деца.

Катрин придърпа завивката чак до шията си.

— Не те разбирам.

— Убеден съм — процеди през зъби Лиъм.

Обхваната едновременно от изумление и гняв, тя изкрещя:

— Аз съм твоя съпруга. Бог ми е свидетел, че не аз пожелах това, но то е факт и следователно имам някакви права.

Погледът му се плъзна по лицето й, сетне се върна на очите й.

— Не желая синовете ми да обикалят по моретата, защото не са приети никъде другаде. А ако, не дай боже, имаме дъщеря, нейният избор би бил още по-малък. Не. Не искам деца.

Катрин поклати глава.

— Моля те, Лиъм, това е много важно за мен. Трябва да го обсъдим. Трябва…

— Не!

Нотката на дива ярост в гласа му я накара да трепне. Очите му пламтяха.

— Не. Не. Не искам да раждаш пирати и уличници.

Катрин извика след него, но той вече бе затръшнал вратата зад гърба си.

25.

Писмото пристигна месец по-късно, през август. Донесе го Лиъм при завръщането си от своето второ плаване, което бе продължило едва седмица. Катрин позна печата веднага — беше на графа на Дезмънд. Сърцето й престана да бие. Очевидно баща й дръзко продължаваше да използва отличителните белези на властта, която вече не му принадлежеше.

Докато тя се взираше в писмото като омагьосана, Лиъм я наблюдаваше изпитателно.

— Ще отида горе в банята да махна от себе си солта и мръсотията. — На устните му заигра усмивка, нежна и закачлива. — Може би ще дойдеш да ми помогнеш да се изкъпя, след като прочетеш писмото.