Играта

— Благодаря ти, Лиъм — каза меко Катрин. После проследи с поглед как той се качва по стълбите. Беше й липсвал много, но се налагаше срещата, която бе очаквала с толкова копнеж, да бъде отложена. Тя знаеше, че Лиъм бе излязъл нарочно, за да я остави да прочете писмото на баща си на спокойствие, и му бе признателна за това. През няколкото месеца, изтекли от отвличането й и особено през седмиците след сватбата й с Лиъм, Катрин се беше научила да избягва всякакви мисли за света извън техния остров. Баща й бе част от този свят… и тя съвсем не бе сигурна, че иска да узнае новините от него.

Катрин се приближи до камината и неохотно разчупи печата, изпълнена със страх.

Първи юли в година хиляда петстотин седемдесет и първа.

Скъпа моя Кейти, защо не пишеш? Какво става? Целият двор говори за твоето отвличане; кралицата е побесняла, Джон Хок — също. Но тя е отхвърлила молбата му да организира поход в преследване на теб и О’Нийл.

Изпълняваш ли моята воля? Поддава ли се О’Нийл на твоята съблазън? Ще подкрепи ли каузата ми? Моето положение не се е променило. Проблемите и тревогите ми са същите, даже и по-големи. В Дезмънд Фицморис е все така силен. Кралицата в двореца си скубе косите, отчаяна, че никога няма да успее да залови този фанатизиран мерзавец. Филип го подкрепя по-силно от когато и да било, както от време на време прави и Катерина Медичи. Това положение не може да продължава повече, скъпа Кейти. Скоро Фицморис ще се е укрепил толкова здраво в Дезмънд, че само Бог би бил в състояние да го отстрани от нашите земи. Кейти, макар че сега си омъжена за Хок, трябва да привлечеш О’Нийл на наша страна, ако още не си го сторила. Ние се нуждаем от такъв могъщ съюзник. Изпрати го при мен.

Твой любящ баща,

Джералд Фицджералд

С треперещи ръце Катрин припряно сгъна писмото и го хвърли в огъня. Все още беше омъжена за Джон Хок.

Дишаше учестено, слепоочията й пулсираха. Писмото носеше дата първи юли… Може би Хок се бе развел с нея след това. О, господи. Нещо не беше наред. Лиъм я бе отвлякъл на петнадесети април. Не беше ли редно Хок да се разведе с нея веднага?

Тя се отпусна в едно кресло. Не беше в състояние да разсъждава. Нима имаше двама съпрузи?

О, господи! Катрин погледна към стълбите. В този момент горе, в тяхната стая, Лиъм се къпеше. Колко се бе привързала към него!

Не. Не беше просто привързана. Не бе и просто пленена от него. Много, много повече. Тя го обичаше.

Опита се да се успокои, но не успя. Ала въпреки почти истеричното си състояние, Катрин осъзна, че не може повече да се крие на острова на Лиъм и да се преструва, че реалният свят не съществува. Не можеше повече да пренебрегва дълга си към своя баща, който разчиташе на нея да наклони везните на съдбата в негова полза. Беше дошло време да убеди Лиъм да се съюзи с Джералд и да му помогне, макар че изобщо не й се искаше да използва Лиъм, да намесва в брака им политика.

Не, не можеше повече да избягва задълженията си на предана дъщеря, не можеше да избягва въпроса за собственото си бъдеще. Защото бъдещето само бе дошло при нея. Катрин побягна към стълбите.

* * *

Лиъм все още седеше във водата, която вече бе станала хладка, когато чу стъпките й. На лицето му веднага грейна усмивка. Той проследи с поглед как Катрин влиза в стаята, как затваря вратата след себе си. Всеки път, когато я видеше, реагираше по един и същ начин: с изумление и възхита пред нейната красота, нейния дух, нейния ум. Само че с всеки изминал ден тези чувства ставаха все по-дълбоки.

Забеляза, че е разстроена. Какво ли й пишеше онзи негодник, баща й? Още от самото начало Лиъм бе предугадил, че писмото не съдържа добри вести и се беше колебал дали да й го даде. Но не можеше повече да я лишава от връзка с баща й, така както не можеше да я лишава от нищо друго. Лиъм въздъхна и се изправи в цял ръст. По мускулестото му тяло се стичаше вода.

— Какво има, Катрин? — попита меко той.