Играта

— Съжалявам, Кейт. Прости ми, че се държа така, когато ти си толкова разстроена. Кажи ми, какво те тревожи? Има още нещо, нали?

— Да! Джон Хок не е поискал развод — извика тя, допряла лице до мокрото му рамо. — Писмото от татко е от първи юли. Ако е искал да се разведе с мен, дотогава трябваше вече да го е направил. Опасявам се, че още съм съпруга на Хок.

Лиъм се вцепени, но реши да не я лъже.

— Знам.

— Какво? — Катрин се изскубна от прегръдките му и го погледна слисано.

Той не се опита да я спре.

— Наистина не е поискал развод, но не мисли за това. Ние се оженихме според твоята вяра, Катрин. Не е ли достатъчно?

Тя го изгледа продължително.

— Хок сигурно още ме смята за своя жена. Както и цяла Англия.

Лиъм усети как в гърдите му се надига гняв, но се помъчи да го овладее.

— Не е лесно да бъдеш отритнат от света, Кейт. Знам го добре. — Той видя, че погледът й се смекчи. — Недей да ме съжаляваш, нямам нужда от това. Ти също нямаш нужда да бъдеш съжалявана — дори от самата себе си.

Катрин продължаваше да го гледа безмълвно.

— Ние сме женени законно пред бога и пред папата, а това не е малко. Ти ми принадлежиш, Катрин. Или може би още искаш да се върнеш в Англия… при Джон Хок? — Очите му потъмняха и за миг дъхът му спря.

Но тя прошепна:

— Не.

Лиъм се взря в лицето й. Гневът му се беше изпарил и вместо него в гърдите му разгаряше безумна радост.

— Ти искаш да останеш с мен? По собствено желание?

— Да. — Катрин вдигна очи към него и в тях имаше толкова топлина, толкова нежност и обич, че той онемя. Следващите й думи прозвучаха като клетва: — Няма да те оставя, Лиъм. Никога.

Зениците му се разшириха. Една вена на шията му пулсираше трескаво.

— Обещавам — задавено каза тя. — Каквото и да се случи.

От гърдите му се изтръгна звук — плътен и дълбок, дрезгав и възбуден. Той я придърпа към себе си, впи устни в нейните и Катрин се озова прикована между стената и тялото му. Тя посрещна целувката му с жар. Езикът й се сплете с неговия. Лиъм усети вкуса на сълзите й и знаеше, че това са сълзи на радост. След миг я взе на ръце, отнесе я на леглото и вдигна полите й.

— Да, любими, да! — изстена Катрин. Той проникна в нея рязко, мощно, яростно. Погледите им се срещнаха.

Този път Лиъм мълчеше, останал без думи и без дъх от усещането за нея и от нейното признание. Но докато се плъзгаше в нея отново и отново, той я гледаше право в очите, надявайки се, че Катрин ще види, ще разбере любовта, която изпитваше към нея, любовта, която бе таил толкова дълго. Вкопчила пръсти в раменете му, Катрин плачеше и Лиъм усети, че оргазмът й приближава. Самият той беше като обезумял. Трябваше да се овладее, да излезе от нея, преди да е експлодирал в топлата й, плодовита утроба.

— Лиъм! — изпъшка Катрин и впи нокти в лицето му. — Моля те, недей!

Той застина. Членът му пулсираше диво, неистово вътре в нея. Никога досега не бе изпитвал толкова могъщ копнеж да остане, да не напуска това пламтящо гнездо, да му подари силата си.

— Не, Катрин — простена Лиъм. — Не мога.

Мускулите й се стегнаха и по изражението й той разбра, че е готова да се бори докрай, за да постигне своето. Без да пуска лицето му, Катрин извика:

— Обичам те! Искам деца от теб! Лиъм, моля те!

Лиъм се бе надвесил над нея. С изключение на лудо пулсиращия му пенис, цялото му тяло бе стегнато и напълно неподвижно. Душата му се мяташе в агония. Кой мъж, над чиято глава виси примката, би направил дете на такава жена? По бузите му се стичаше пот.

— Лиъм, искам дете — извика Катрин отново. Цялото й лице беше мокро от сълзи. — Любими… обичам те!

Той изрева, впи устни в нейните и, вместо да излезе от нея, проникна още по-дълбоко — не един, не два, а много, много пъти, полудял от екстаз. И когато накрая горещата, мощна струя избликна дълбоко в тялото и, Катрин се вкопчи в него и се разрида от щастие.

26.

Ричмънд

Движена от двадесет и един гребци, кралската ладия се носеше по водите на Темза и позлатеният й нос пореше вълните като нож. Бе приятен есенен следобед и Елизабет седеше на открито, облегната на меката възглавница. Палубата на ладията, както обикновено, бе обсипана с цветя. До кралицата седяха две от нейните придворни дами и няколко благородници. Една от дамите свиреше на лютня.

Пред тях се издигаше дворецът Ричмънд. Множеството му кули, кубета и островръхи покриви сякаш опираха в небето над огромната овощна градина, покрай която плаваше ладията. Зад градината се разстилаха все още тучно зелени хълмисти и гористи възвишения.

Наближаваха речните стъпала пред двореца. Белите лебеди, които плуваха спокойно наоколо, се разпръснаха, когато гребците насочиха ладията към брега. Елизабет се изправи с помощта на придружаващите я джентълмени и след като те я прехвърлиха на каменните стъпала, им благодари с грациозен реверанс. Сетне обаче усмихнатото изражение слезе от лицето й и тя се втурна почти тичешком през градините към портата на двореца. Придворните дами трябваше да бягат, за да я настигнат.