Играта

Със силно пребледняло лице, тя бързо отиде до него и му подаде кърпа. Лиъм я улови за китката, преди да се е отдръпнала.

— Какво те натъжи така, любов моя?

Погледът й срещна неговия. Гърдите й се повдигаха задъхано.

— Татко е много отчаян — поде тя припряно. — Безпокои се за мен. Братовчед му продължава да узурпира всичко, което някога му принадлежеше. Ако в най-скоро време Фицморис не бъде заловен от Перът, изглежда че ще утвърди властта си в Дезмънд и никога няма да може да бъде изтласкан от там. — Катрин овлажни изсъхналите си устни. — Никога не съм искала много от теб. Но сега имам молба.

Лиъм не помръдна. Сивият му поглед беше спокоен, внимателен.

— Трябва да помогнеш на баща ми, Лиъм. — Гласът й се прекърши. — Той е жертва на огромна несправедливост, знаеш това. Моля те, Лиъм. Умолявам те да му помогнеш.

Той взе ръцете й в своите и каза с много нежен тон:

— За теб с удоволствие бих извърши такова предателство, Катрин.

— Ще изпълниш молбата ми? — извика тя.

— Аз вече помагам на баща ти — сериозно заяви Лиъм. Но усети бодване в сърцето — от угризения и… от страх. Беше се срещнал с Фицморис само веднъж, преди много месеци, но това бе достатъчно. След тази зимна среща той бе започнал редовно да снабдява бунтовниците с всичко, от което имаха нужда, за да живеят и да продължават и засилват съпротивата си срещу англичаните. Никога хората на Фицморис не бяха имали толкова храна, толкова оръжия и муниции, толкова сили.

Лиъм си даваше сметка колко опасен е неговият план. Да подкрепяш някого, за да можеш после да го унищожиш, беше наистина рисковано и деликатно начинание, пълно с множество слаби места, които лесно можеха да го провалят. А, ако се провалеше, Фицморис щеше да завладее Дезмънд и той, Лиъм, щеше да е спомогнал за това. Катрин никога нямаше да разбере. Щеше да сметне, че я е предал и да го презре.

— К-как? — заекна Катрин, очевидно изумена. — Кога?

Той погали бузата й, докосна лекичко ухото й.

— Катрин, цялото ми съществуване е подчинено на политиката. Спя, храня се, живея и дишам с нея. Искам поне между нас да няма никаква политика. — Лиъм вдигна брадичката й, взря се в зениците й, сетне я целуна полунежно, полухищно. — Искам да няма нищо друго, освен това.

Катрин отвърна на целувката му и се сгуши в прегръдките му.

— Лиъм, толкова съм ти благодарна. Но какво точно правиш? Атакуваш корабите на Фицморис в открито море?

Той поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Ш-шт. Знам, че си много умна, Катрин, но не бива да се занимаваш с политика. Така, от разстояние, няма никаква надежда да й повлияеш.

Тя вдигна ръка и я допря до лицето му. Жестът й го изненада, защото макар да бе необуздано пламенна в леглото, извън него Катрин беше доста сдържана.

— Мисля, че това беше ласкателство — каза тя с разтреперан глас. — Да не би да искаш да кажеш, че ако бях в двореца или в Ирландия, бих могла да окажа влияние върху действията на мъже като баща ми и Фицморис?

Лиъм притисна дланта й към бузата си и се взря в пленителното й лице. Не искаше да й казва, че тя вече оказваше влияние върху съдбите на такива мъже. Защото именно Катрин го бе тласнала към участие в заговор, който при успех щеше да разтърси настоящото равновесие на силите и в крайна сметка щеше да засегне всички им. Предпазливо, но искрено той промълви:

— Катрин, жена като теб може да премести планини, стига да реши.

Тя го погледна поруменяла.

— Майка ми беше такава жена — каза тя.

— Без съмнение ти си наследила нейната упоритост, нейния ум и нейната красота.

— Аз не съм голяма красавица, Лиъм.

— В манастира са те научили на скромност, но жените, които пленяват мъжете, трябва да знаят стойността си. Скромността не е от полза за тях.

Катрин сбърчи чело.

— Защо казваш това?

— Защото за разлика от майка си, ти си наивна и твърде невинна. Някой ден може да имаш нужда от всички оръжия, с които разполагаш. И тогава скромността няма да ти помогне, любов моя. — Самият той не знаеше защо й говори толкова открито. Може би защото с участието си в предателския заговор предизвикваше смъртта. Ако го хванеха и увиснеше на бесилката, Катрин щеше да остане сама на света. Тази идея изобщо не му допадаше. — Ти си толкова прелъстителю красива, че когато те видят, мъжете мислят за едно-единствено нещо. Можеш да направиш всеки мъж свой роб, стига да поискаш. И тогава той ще изпълни всяка твоя молба, дори ако това противоречи на собствените му желания или интереси. — Лиъм мислеше за сътрудничеството си с Фицморис. Мислеше за Тауър и бесилката.

Тя продължаваше да го гледа, но в очите й се четяха напрегнатост и тъга.

— Думите ти не ми харесват. Освен това аз не съм те направила свой роб, Лиъм.

Лиъм се засмя.

— Нима?

Той придърпа ръката й надолу и я обви около тръпнещия си фалос.

— Започна да набъбва още щом ти се появи на прага на стаята и с всеки изминал миг става все по-нетърпелив.

Катрин дръпна ръката си. Изглеждаше така, сякаш след миг щеше да се разплаче.

Лиъм прокле похотливите си желания и я обгърна с ръце.