Играта

Внезапно в съзнанието й проблесна нова мисъл. Елизабет застина. Тя искаше главата му… но същото искаше още един човек. Човек, чиито подбуди бяха много по-силни от алчността. Човек, който търсеше отмъщение, който хранеше дълбока, непреодолима, лична омраза към Лиъм О’Нийл. Този човек със сигурност щеше да й доведе Господаря на моретата.

— Изпратете да повикат Джон Хок! — извика кралицата.

Джулиет дръпна юздите на кобилата си. Кончето беше само на три години, още не бе добре обучено и движенията му бяха резки и некоординирани, но тя се чувстваше на седлото не по-зле, отколкото в люлеещ се стол. От малка обичаше да препуска по хълмовете и ездата се бе превърнала в нейна втора природа.

Под възвишението, на което бе спряла коня си, се простираше Хокхърст. Каменният замък бе построен преди няколко века и макар че някои може би биха го сметнали за порутен и разнебитен, Джулиет го намираше очарователен, много по-хубав от собствения й дом, който бе толкова натруфен с всичките си кули, бойници и стъклописи. Тя преглътна. Повтаряше си, че след като е приятелка на Катрин, няма нищо нередно в това да отиде в имението, за да види Джон Хок. Току-що бе узнала от стюарда в Търлстоун, че вчера следобед господарят на Хокхърст се е прибрал у дома.

Но дълбоко в душата си Джулиет знаеше, че лъже сама себе си, че е нередно да го посещава — нередно и опасно.

Тя прогони тази мисъл. Хок беше съпруг на най-добрата й приятелка. При последната им среща той бе обезумял от гняв заради отвличането на Катрин. Какво ли бе настроението му сега? Дали тъгуваше? Имаше ли новини от нея? През изминатите месеци Джулиет често бе мислила за Катрин и Хок.

Тя пришпори игривата кобила по склона. Животното препусна надолу в лек галоп. Докато приближаваше към каменния портал на Хокхърст, Джулиет почувства как я обзема все по-силен смут. Трябваше да се върне, да се престори, че никога не го е срещала, че дори не знае за неговото съществуване. Но копитата на коня й вече чаткаха по заоблените камъни на алеята, която водеше през един тунел към кръглия двор пред замъка.

Тя дръпна юздите толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака. Джулиет остана на седлото. Сърцето й туптеше силно. Не биваше да идва. Трябваше да препусне обратно към къщи. Все още никой не я бе видял. Все още можеше да се върне. Младата кобила заподскача неспокойно в ситни кръгове, сякаш бе танцьор, който иска да направи пирует. И тогава старинната, тежка входна врата на имението се отвори и на прага се появи Хок.

Погледът на Джулиет светкавично се стрелна към него. Божичко, беше забравила колко е величествен, колко е тъмен. Беше забравила колко я плашеше.

И бе забравила колко е красив.

Той не се усмихна. Вместо това бързо се отправи към нея. Този път не носеше пурпурната си униформа, а проста туника, износен кожен жакет, не по-малко износени панталони и ботуши за езда. Ръката му сграбчи поводите на кобилата и мигновено я укроти. Погледът му срещна погледа на Джулиет.

Тя усети, че се изчервява. Напомни си, че той не знае, нищо за нея. Не можеше да знае най-съкровените й мисли. Не можеше да знае за срамните сънища, които й се присънваха нощем.

Нито пък можеше да знае колко внимателно се беше облякла за срещата си с него. Цяла сутрин Джулиет бе пробвала и захвърляла рокля след рокля, преди да се спре на една изключително пищна и красива тафта, чийто тъмнозелен цвят подчертаваше снежната белота на кожата й и изумително тъмната й коса. Роклята бе богато обшита с кожи, а над нея Джулиет беше наметнала пелерина в подходящ цвят. Но Джон Хок изглежда не забелязваше колко й отива тази премяна. Синият му поглед не се отместваше от лицето й.

— Добър ден, лейди Стратклайд. Това се казва изненада. — Говореше отсечено.

Тя преглътна нервно. Не биваше да идва. Не и след онези ужасни сънища, в които Джон Хок, съпругът на най-добрата й приятелка, я целуваше по възможно най-шокиращ начин. Тя почувства как руменината й се сгъстява още повече.

— Чух, че сте се върнал — успя да каже Джулиет, но гласът й едва се чу. Тя прочисти гърло.

Хок я гледаше втренчено.

Джулиет облиза устни.

— Н-надявам се нямате нищо против, задето реших да се отбия — промълви тя.

Той стисна челюст. Не изглеждаше доволен и следващите му думи потвърдиха това.

— Всъщност, имам много важна работа.

Джулиет замръзна. Току-що й бе дал съвсем ясно да разбере, че изобщо не желае да разговаря с нея. Това я нарани дълбоко. За да скрие сълзите, набъбнали в очите й, тя заби поглед в земята и нервно започна да си играе с поводите на коня. Защо й трябваше да идва?

Хок измърмори нещо на себе си и изведнъж силните му ръце се сключиха около кръста й и я вдигнаха от седлото. Джулиет остана без дъх, парализирана от допира му.

Когато той я свали на земята, тя светкавично отстъпи назад и се взря в него онемяла. Сърцето й туптеше лудо.

— Лейди Стратклайд?