Играта

— Можеш да се върнеш при Хок — Лиъм й обърна гръб и се отправи към вратата.

— Върви! — изкрещя Катрин след него, отново разтърсена от ридания. — Махай се! Върви надалеч и никога не се връщай! Надявам се ти и твоят проклет кораб да потънете на морското дъно! Чуваш ли ме, Лиъм? Чуваш ли?

Но той не й отговори и изчезна в мрака на коридора. А на следващия ден „Морски кинжал“ отплава в открито море.

Само че този път не се върна.

III. ТАУЪР

28.

Януари 1572, Ричмънд

Ричмънд беше най-топлият и най-уютният от многобройните дворци на Елизабет и тя имаше навика да прекарва в него по-голямата част от зимните месеци.

В камината на нейния апартамент бумтеше силен огън. Но през прозорците, които гледаха на изток към парка и овощната градина, се виждаха голите дървета, огъващи се под напора на непрестанния студен вятър. Небето над тях беше притъмняло страховито. Очевидно съвсем скоро щеше да връхлети буря. В далечината се чу приглушен гръм.

Елизабет току-що бе отпратила придворните си дами и сега стоеше в стаята сама. Ормънд й бе изпратил съобщение, че ще я посети във връзка с нещо много важно, което не търпяло отлагане. Елизабет знаеше, че главата на Том е заета преди всичко с мисли за Ирландия и очакваше най-лошото.

Тя закрачи напред-назад. Нервите й бяха изопнати до скъсване. Вчера бе признала пикльото на Мери, Джеймз, за крал на Шотландия — постъпка, която се беше заклела никога да не предприема. Но обстоятелствата в крайна сметка я бяха принудили да го стори. Непрекъснато се появяваха нови и нови заговори, насочени срещу нея и подкрепящи Мери, подпомагани все по-силно от чужбина. Времената бяха такива, че навсякъде по света законни владетели биваха измествани от претенденти за трона. Елизабет усети около гърлото си лепкавите, задушаващи пръсти на страха. Всеки път, когато някой монарх биваше свален от престола, тя си представяше себе си на негово място. Не искаше да изгуби трона — а и главата си — в толкова млада възраст, пък и в по-напреднала. Не искаше никога да я сполети подобен ужас. Колко несигурен бе животът на кралете!

Ормънд връхлетя в стаята.

— Той е полудял!

Елизабет изтръпна.

— За кого говориш? За Фицморис? — Изведнъж почувства непоносим студ. Перът беше изтласкал Фицморис на запад, но фанатикът отново бе успял да се укрие. Нима никога нямаше да го хванат? Проклет да е Лиъм О’Нийл, задето му осигури достатъчно храна да преживее и тази зима!

— Не, не говоря за този католически негодник. Говоря за твоя прекрасен пират, Лиъм О’Нийл!

Елизабет замръзна на мястото си.

— Сега пък какво е направил Лиъм?

— Нападнал е още един кораб, този път испански, само че плаващ за Холандия, а не за Ирландия. Това е втория кораб, плячкосан от него само за последните две седмици. А през последния месец той е нападнал четири различни кораба, включително един, предназначен за шотландския кралски дворец в Единбург. Наистина е полудял. Развилнял се е като бясно куче!

Елизабет бе поразена. В миналото Лиъм бе подбирал жертвите си, ала очевидно вече се нахвърляше сляпо върху всеки изпречил се на пътя му плавателен съд. Но пък да нападне кораб от Испания — страната, която му беше платила в кюлчета злато и сребро, за да помага на Фицморис? Това бе необяснимо.

— Лиъм явно е загубил разсъдъка си — отсече тя. — Доскоро в действията му имаше разум и цел. Сега вече не е така. Какво мислиш за това, Том?

Бътлър се усмихна сурово.

— Мисля, че той е човек без бог, без страна и без крал. Мисля, че трябва да увеличиш наградата за главата му и да се молиш Хок да успее да го залови.

— Не искаш ли да поиграем на табла, Катрин? — попита Ги.

Катрин стоеше изправена до тесния прозорец на салона и се взираше в снега, който се сипеше неспирно върху острова, шибан от постоянния, ръмжащ вятър. Тя се загърна в наметката си, без изобщо да забележи малкото момче, което бе застанало до нея; без да види лицето му, изопнато от загриженост и тревога.

Погледът й се замъгли от упоритото взиране в белия сняг. Някъде там, сред зимните бури и суровите северни морета, плаваше проклетият предател Лиъм О’Нийл. Катрин стисна наметката си още по-силно, неспособна да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

Все още не можеше да го проумее. Не можеше да си представи, че Лиъм е бил в състояние да се смее заедно с нея, да се грижи за нея и да я люби толкова ненаситно повече от девет месеца, и в същото това време тайно да съзаклятничи с Фицморис. Колко малко е означавала за него — ако изобщо е означавала нещо.

Нямаше го почти от два месеца. Нямаше и никакви вести от него. Не ме интересува, каза си тя решително. Не ме интересува къде е и какво прави. Не ме интересува, дори ако го е застигнала клетвата ми да потъне заедно с кораба си.

Ги я хвана за ръката.

— Ако не ти се играе на табла, не искаш ли поне да ми почетеш малко, Катрин? — Момчето изглеждаше разтревожено.

Катрин се усмихна насила, после се наведе и го целуна по главата.

— Разбира се.

— Ги, струва ми се, че можеш да почетеш с Катрин по-късно.