Играта

Тя се извърна и се озова лице в лице с Макгрегър. Грамадният шотландец се движеше с необичайна за размерите си лекота. Изобщо не беше чула кога се е приближил. Този път Лиъм бе отплавал без него. Може би го беше оставил да я пази в случай, че се опита да напусне острова. Тази мисъл за малко не я разсмя. Къде би могла да отиде? При баща си? При Джон Хок? При кралицата?

— Милейди, бих желал да говоря с вас насаме.

Бузите й започнаха да поруменяват. Нима беше разбрал? Мозъкът й заработи трескаво. Не, реши тя. Не би могъл да разбере. Единственият човек, който знаеше, бе нейната камериерка, но тя се бе заклела тържествено, че ще мълчи. Катрин се обърна към Ги.

— Ще бъда с теб след няколко минути. Какво ще кажеш да се срещнем тук малко по-късно?

Момчето кимна с облекчение и излетя от стаята. Катрин обърна гръб на Макгрегър и отново се загледа през прозореца. Нима вятърът никога нямаше да престане? Вероятно. Непрекъснатият му плач огласяше целия остров като вой на глутница изгубени самотни вълци. Как можеше човек да живее на това място през зимата? И да не полудее? Катрин усещаше как нишката, на която се държеше разсъдъкът й, все повече изтънява. Тя се взря във вихрушката навън, без да може да потисне въпроса, който напираше в съзнанието й. Какво ли е да плаваш в такова време в открито море?

Студено, и самотно, и опасно.

— Той никога не е излизал в морето по това време на годината — обади се Макгрегър иззад гърба й.

Катрин се наежи.

— Не ме интересува.

— Не ви интересува дали не е заловен? Дали не е попаднал в беда? Или още по-лошо — дали зимните бури не са разбили кораба му в скалите? Дали сега не лежи на морското дъно, заедно с останките от „Морски кинжал“?

Тя скръсти ръце.

— Рано или късно съдбата му ще го застигне. Та той е просто един кръвожаден пират.

— Лиъм знае ли? — попита шотландецът.

Катрин пое дъх толкова рязко и шумно, че Макгрегър със сигурност бе чул. Но тя продължи да гледа през прозореца.

— Моля?

— Знае ли, че носите неговото дете?

Дъхът й секна. Усети замайване и отпадналост. Това не беше ново усещане. През последните няколко седмици неведнъж й се бе случвало да се почувства зашеметена и да не й достига въздух. Нямаше опит в тези неща, но се досещаше, че причината е в новия живот, зреещ в утробата й. Тя не отвърна нищо.

— Лейди Катрин, живял съм много години, познавам много жени и макар да загръщате тази пелерина като щит пред себе си, мога да забележа, че коремът ви расте. Има и други белези. Моля ви, нека поговорим открито.

Катрин се извърна към него, едновременно ядосана и уплашена. В очите й блестяха сълзи.

— Това е моето дете — яростно каза тя. — А не негово!

Гласът на Макгрегър беше изненадващо нежен.

— Той знае ли?

— Той няма никакви права — извика Катрин в прилив на пламтящо ожесточение при спомена за ужасяващото му предателство. — Никакви!

— Отказвате да отговорите на въпроса ми. Но аз смятам, че колкото и да е разгневен и наранен, той никога не би ви оставил така, ако знаеше. Кога се очаква да се роди бебето?

Катрин го изгледа враждебно.

— Наранен? Лиъм? Човек трябва да има сърце, за да бъде наранен. А той няма! — Тя тихичко заплака.

— Лиъм има сърце и ако вие не знаете това, значи не сте жената за него — глухо каза Макгрегър.

— Не съм, разбира се! — свирепо изсъска Катрин. — Надявам се да е умрял!

Тъгата в очите на шотландеца я порази.

— Кога, Катрин?

Тя пое глътка въздух, за да се успокои.

— През юли, струва ми се. Вероятно съм бременна от четири месеца, ако не и от по-рано.

— В селото има акушерка. Искам да ви прегледа.

Внезапно Катрин изпита облекчение, задето тайната й е разкрита, огромно облекчение. Толкова се бе страхувала от това, че е бременна и самотна, че няма на кого да зададе хилядите въпроси, които я вълнуваха, към кого да се обърне, на кого да се довери.

— Да — кимна тя. Бледото й лице бавно възвръщаше цвета си. — И то колкото е възможно по-скоро.

Ирландия, южно от Голуей

Лиъм се взираше в гористия бряг на малкото заливче. Всички инстинкти му подсказваха, че не бива да слиза на брега. През двата месеца, прекарани в морето, той бе узнал, че го преследват. На три пъти британски кораби бяха застигали „Морски кинжал“. И трите пъти Лиъм бе успял да се измъкне само с кратка размяна на оръдейни залпове, благодарение на бързината на кораба си и на ловките си маневри.

Сега той беше извън закона, преследван за измяна към Короната. И в това нямаше нищо изненадващо, при положение, че наистина бе извършил предателство. Още от самото начало Лиъм бе наясно, че играта може да стигне до тук. Беше се подготвил да води известно време живота на издирван престъпник… и да се измъкне невредим от всички хайки за главата му. Но сега вече не го беше грижа.

В действителност искаше някой да се осмели да го преследва.

Въпреки предчувствията си, Лиъм се качи в капитанската лодка и нареди на гребците да карат към брега. Искаше да се бие, да има срещу себе си враг — все едно дали истински или въображаем.