Играта

Елизабет усети, че цялото й тяло трепери. Дълбоко в себе си се бе надявала, че никой, дори сър Джон, не ще успее да алени хитрия ирландски негодник Но ето че това се бе случило. О’Нийл беше заловен и се намираше в Тауър — мястото, което се полагаше на всеки предател. Елизабет знаеше, че трябва да се радва, да ликува. Да, тя беше доволна. Но… какво бе другото чувство — това, което караше сърцето й да тупти тъй задъхано?

— Това наистина са добри вести — промълви тя най-накрая.

Сесил се приближи до нея.

— Моят съвет е да помислим много внимателно и задълбочено какво да правим оттук насетне — каза той тихо.

Елизабет вдигна към него поглед, пълен с благодарност. Пред очите й изникна образът на О’Нийл, увиснал на примката. И кой знае защо това видение не й се понрави… Та нали този мъж беше един мръсен негодник, предател, изменник? Не, той трябваше да си получи заслуженото. Да послужи за назидание на всички, в чиито глави се въртяха нечестиви помисли. Защо тогава самата мисъл за това я ужасяваше така?

— Какво мислиш ти, Сесил?

— Мисля, че О’Нийл е Господарят на моретата. Години наред ни е оказвал неоценима помощ. Мисля, че трябва да разнищим загадъчното му поведение по ирландския въпрос и да решим дали обесването на пирата е най-доброто разрешение за нас.

Елизабет кимна с облекчение, независимо, че прекрасно знаеше какво би трябвало да стори със своя златен пират.

— Фицморис се е покрил толкова добре, че Перът няма никаква представа къде да го търси — отбеляза тя.

— Да, а пиратът го е запасил с достатъчно храна, за да няма нужда да излиза от зимната си бърлога преди новата пролет.

Елизабет усети прилив на гняв.

— Трябва да хванем побъркания фанатик! Не можем да си позволим да загубим още една година във война с този нещастник! Не понасям мисълта да похарча дори още един фартинг12 заради проклетия ирландец! — Как й се искаше да зареже онази бедна земя на варвари и католици. Но не смееше. Не можеше да позволи някоя друга нация да стъпи на острова.

Сесил наклони глава настрана.

— Фицморис е дяволски умен. Преди да подпишем договора с Испания, трябва да дадем на Филип ясно да разбере, че не можем повече да търпим неговата намеса в Ирландия.

— И в Шотландия — добави разгорещено Елизабет. Мисълта за Мери и за заговорите, които никнеха като гъби след дъжд, не й даваше мира.

— Да. Но картината започва да се прояснява, Ваше величество. Сега, след като О’Нийл е в затвора и след като няма да има подкрепата на испанците, Фицморис ще се окаже в задънена улица.

— Моля се да стане така — промълви Елизабет.

Без да я изпуска от поглед, Сесил най-неочаквано каза:

— Фицджералд никога не ни е създавал и половината от проблемите, които ни създава побърканият му братовчед.

Елизабет се взря в него и внезапно осъзна, че съветникът й беше прав. Фицджералд приличаше на досаден бръмчащ комар, но не можеше да стори нищо повече от едно-две безобидни ужилвания, след което биваше прогонен или размазан. Единственото му желание бе да управлява Дезмънд по своя деспотичен маниер, без външна намеса.

Сега кралицата проклинаше деня, в който се бе съгласила със своите съветници и бе решила да лиши Фицджералд от властта, имотите и титлата му. Още тогава Сесил се беше възпротивил срещу това решение, предусещайки какво ще стане в южна Ирландия, когато графът на Дезмънд вече го няма. И бе имал право. От ситуацията се беше възползвал Фицморис, който търсеше не просто надмощие над другите ирландски лордове, но и реставрация на католицизма и премахване на английската кралица.

Колко съжаляваше сега Елизабет, задето бе унищожила графа на Дезмънд!

Нямаше прозорци. Нямаше светлина. Килията беше абсолютно черна. И вмирисана от телата на стотиците затворници, които бяха гнили тук преди Лиъм. Стените бяха толкова дебели, че колкото и да напрягаше слуха си, той не долавяше нито звук. Накрая се предаде. Намираше се на няколко етажа под земята и беше безсмислено да се опитва да чуе нещо или някого.

Запита се дали животът му е стигнал своя край. Беше изпаднал в това безизходно положение заради една жена. Каква ирония! Той, синът на Шон О’Нийл, да бъде пленен и осъден заради жена — при това жена, която беше обичал.

При тази мисъл сърцето му бе пронизано от толкова силна болка, че Лиъм неволно притисна гърдите си и затвори очи. Не, това не беше любов, каза си той. Никога не е било. Беше просто една безмерна, нечовешка страст. Бе взел ненаситното си желание да я притежава за любов. Но се беше заблуждавал. Това не беше любов, не можеше да е било, никога нямаше да бъде.

Лиъм с усилие накара разума си да разсъждава трезво. Не биваше да мисли за Катрин, нямаше смисъл. Всичко бе свършило. Заради нея се бе впуснал в рискована игра, без да съзнава що за жена е всъщност тя. Да, всичко бе свършило и сега той трябваше да мисли единствено за собственото си бъдеще — и за това как да избегне бесилката.