Играта

Защото Лиъм наистина възнамеряваше да я избегне. Искаше да живее. Все още не бе направил последния си ход, а това беше решителният ход, стъпката, очаквана от него с възбуда още от мига, в който бе решил да участва в играта. Забавянето само увеличаваше тръпката на очакването и това чувство се засилваше с всеки изминал ден, в който Фицморис продължаваше да диша. Но Лиъм не можеше да играе сам. Трябваше му партньор. Трябваше му кралицата.

И спечелването й бе само въпрос на време, каза си той. Бес със сигурност щеше да го повика при себе си, за да го укори, да го прокълне. Но Лиъм познаваше жените и бе заложил живота си на своята убеденост в слабостта на женската природа. Бес го обичаше и несъмнено се чувстваше жестоко наранена от предателството му. Лиъм знаеше, че трябва да бъде търпелив, че ще чака дни, дори седмици, преди Елизабет да благоволи да го измъкне от тази дяволска дупка. Но това рано или късно щеше да стане и тогава трябваше да я съблазни, да я ухажва така, както би ухажвал най-красивата, най-невиждано прелъстителната сирена… както някога бе ухажвал Катрин.

Лиъм скочи на крака и започна да обикаля килията, обмисляйки кой е най-добрият възможен начин да се отърве от примката. Но играта вече не му доставяше удоволствие. Беше станала безсмислена. Защото залогът бе променен. Сега Лиъм се бореше единствено за свободата си — за свободата да се върне към своя живот на Господар на моретата… живот, който той вече не желаеше. В какъв глупак се бе превърнал!

Някога, преди не чак толкова много време, залогът в играта беше ръката на Катрин и връщането им заедно в Ирландия. Бъдещето бе изгряло пред тях, слънчево и светло. Всичко това беше останало в миналото. Сега Лиъм играеше само за своята жалка свобода и за не по-малко жалкия си живот.

Катрин пристигна в Лондон с Макгрегър и Ги, изтощена до смърт от лудешки бързото пътуване. При вестта за залавянето на Лиъм, тя бе наредила да потеглят незабавно към английската столица. Всичко се бе променило. Животът на Лиъм беше поставен на карта.

Беше я предал, но не заслужаваше да умре. От цяла седмица Катрин живееше в ужасяваща тревога и смъртен страх. Никога нямаше да прости на Лиъм подлото предателство, нито пък щеше да може да го забрави. Но не искаше смъртта му. Трябваше по някакъв начин да предотврати екзекуцията му; трябваше да помоли кралицата да го помилва.

В странноприемницата „Бялата мечка“ отсядаха предимно чужденци. Тук се настаниха и пътешествениците от остров Иърик. Веднага узнаха, че кралицата е в Ричмънд, че Лиъм е затворен в Тауър и че съдбата му още не е решена. Но във въздуха витаеше възбудено очакване — лондонското простолюдие вече предвкусваше удоволствието от обесването на поредния пират при градските порти.

Катрин се взря в отражението си в огледалото. Страхът бе направил лицето й бледо и изпито. Около очите й имаше огромни тъмни кръгове.

Да, беше напълно изтощена. Но това бе без значение. Сега Катрин имаше задача — задачата, която я бе довела в Лондон: да освободи Лиъм О’Нийл. И тя беше готова на всичко, за да успее, макар че никога нямаше да се върне при него като негова съпруга.

Елизабет крачеше напред-назад из залата за аудиенции. Сърцето й препускаше лудо. Бе наредила да й доведат пирата, защото нямаше търпение да му поиска сметка за неговото предателско поведение… и предателско сърце. Нямаше търпение да го види паднал на колене пред нея, умоляващ за прошка; да чуе жалките му обяснения и оправдания.

— Успокой се, Бес — прошепна Лестър на ухото й.

— Не мога — сряза го тя, подразнена от невъзмутимото му спокойствие. Робин не обичаше да има съперници, а знаеше, че Лиъм е един от любимците на кралицата. Затова бе дяволски доволен, че пиратът се беше оказал подъл изменник. Откакто Лиъм беше доведен в Тауър, Лестър неуморно настояваше пред Елизабет престъпникът незабавно да бъде изправен пред съда, осъден и обесен.

Никак не й се щеше Робин да присъства на срещата й с Лиъм. Нито пък Ормънд и Сесил. Но знаеше, че се нуждае от тяхното мнение и съвет. Защото на себе си тя не можеше да разчита.

Вратите на залата се отвориха. Елизабет се спря като закована. Пред нея се изправиха дузина гвардейци от дворцовата охрана в красивите си червени униформи. Но тя не ги видя. Мъжете бяха предвождани от Джон Хок, но Елизабет не забеляза и него. До Хок стоеше затворникът.

Очите й се разшириха. Видът на нейния златен пират бе толкова окаян, че за миг сърцето й се сви от съжаление.

Туниката му, някога снежнобяла, бе окървавена и мръсносива. Не по-малко мръсни и окъсани бяха и панталоните му. Дори от разстоянието помежду им Елизабет долавяше миризмата на нечистото му, отдавна немито тяло. Беше небръснат, разбира се, и късата му брада бе рошава и неравна. Погледите им се срещнаха.