Играта

Но сега Катрин не можеше да мисли за това. Стоеше изправена между Лиъм и Макгрегър и мъчително усещаше мълчаливата борба на Лиъм с болката. Дебрей се доближи до тях и дръпна Катрин напред. Тя беше вдигнала качулката си, но кастеланът я отмахна от лицето й.

— Коя си ти? — попита той.

Катрин не отговори. Да, трябваше да разкрие, че е пленница. Тогава щяха да я освободят. Но така към многото други престъпления, в които щеше да бъде обвинен Лиъм, щеше да се прибави и похищението. Тя се поколеба. Пиратът заслужаваше да бъде наказан, но Катрин не мислеше, че заслужава смърт. В края на краищата, той не я бе изнасилил. Вярно, че я беше отвлякъл, но нито той, нито хората му не бяха сторили нищо лошо на нея или на Джулиет.

— Тя не отговаря. — Дебрей се усмихна и се обърна към Лиъм. — Любовницата ти е красива, О’Нийл. Казват, че твоите жени винаги са били ослепителни съкровища.

Изражението на Лиъм бе непроницаемо. Всъщност, изглеждаше отегчен, въпреки че притискаше ранената си лява ръка към тялото си.

— Не ми е любовница. Тя е моя пленница.

Дебрей недоверчиво се засмя.

— Ако ти беше пленница, О’Нийл, нямаше да те гледа с такава загриженост. Хайде, казват, че си повече от умен, но това беше крайно глупаво обяснение.

Един мускул върху челюстта на Лиъм трепна. Той най-после обърна очи към Катрин и на нея й с стори, че в тях видя предупреждение.

Дебрей се усмихна и я придърпа към себе си. Сетне плъзна ръка под пелерината й и стисна гърдите й. Катрин изкрещя. Лиъм скочи напред, но пет шпаги притиснаха острите си върхове в гърдите му и прокъсаха ризата му. Той замръзна на място. Дебрей вдигна вежди, без да престава да опипва демонстративно гърдите на Катрин.

— А-а, значи изпитваме собственическо чувство към играчките си?

— Тя е моя пленница — дрезгаво каза Лиъм. — Възнамерявах да получа откуп за нея. Тъкмо затова стъпихме на английска земя. Тя е Катрин Фицджералд, Дебрей, дъщерята на графа на Дезмънд. Предлагам ти да се отнасяш към нея с уважението, което заслужава.

Дебрей се поколеба.

Катрин облиза устни. Мина й през ума, че за разлика от Лиъм, Дебрей би я изнасилил, и то с удоволствие. Сега разбираше, че Лиъм се опитва да я предпази.

— Аз съм дъщерята на Джералд и Джоан Фицджералд — успя да каже тя. — И настоявам да махнете ръката си от мен.

Той свали ръката си, хвърли бърз поглед към бледото й красиво лице и стисна зъби.

— Рандолф, заведи я в салона и се погрижи да й дадат стая и всичко, от което има нужда. — Обърна се към Лиъм. — А ти, О’Нийл, ще бъдеш затворен в подземието, докато чакам нарежданията на лорд-адмирала.

До Катрин беше застанал млад войник и я гледаше очаквателно. Тя не му обърна внимание. Останалите войници хванаха грубо Лиъм и Макгрегър и ги заблъскаха пред себе си. Катрин едва успя да сподави вика си. Почти цялата задна част на плаща на Лиъм беше в кръв. Тя разбра, че пиратът може да умре от раната си, а не от примката на палача.

— Лейди Фицджералд?

Катрин срещна нерешителния поглед на младия войник. После се обърна с лице към кастелана.

— Сър Уолтър! — извика тя. — Не можете да хвърлите този човек в тъмницата, преди да го е прегледал лекар.

Дебрей повдигна вежди.

— Колко сте загрижена за него, милейди. Може би не сте само негова пленница? Може би изобщо не сте му пленница?

Катрин си припомни горещото, възбудено тяло на Лиъм върху своето, припомни си вихъра от жажда и желание, който бе почувствала у себе си и каза изчервена:

— Бях похитена в открито море, сър. В интерес на истината, капитан О’Нийл реши да поиска откуп едва преди няколко часа — излъга тя

— И красивата пленница закопня за мъжествения морски капитан? — подсмихна се Дебрей.

— Не!

— Тогава не се грижете за него, лейди Фицджералд. — Дебрей кимна на младия войник. — Заведи я в салона, Рандолф.

— Да, сър. — Рандолф я хвана за лакътя и Катрин нямаше друг избор, освен да го последва през двора към главния салон. Каза си, че се радва. Най-накрая се бе освободила от похитителя си. Но продължаваше да вижда окървавения му гръб, продължаваше да си представя как лежи полумъртъв в тъмното влажно подземие.

Дадоха на Катрин малка стая на етажа над салона и лична прислужница, която да се грижи за нея. Тя се изкъпа, но нямаше голям апетит. Умът й продължаваше да повтаря събитията от цялото приключение, започнало с пленяването й от пирата. Спомни си как баща й предложи на Лиъм О’Нийл да се ожени за нея. Мислеше и за раната на пирата и се чудеше дали тя ще се възпали и дали той ще умре.