Играта

Прекара неспокойна нощ. Сънува баща си, но не като дрипав затворник в Селинджър Хаус, а като граф на Дезмънд, властващ в родния Аскийтън. В съня й Джералд беше смел и енергичен и носеше прекрасни дрехи, а елегантната й майка, графиня Джоан, бе още жива. Катрин се изненада, когато се появи луничаво момче — беше Хю, който се опита да открадне целувка от нея, а тя с готовност му позволи. Двамата се целунаха и се засмяха, после се целунаха отново. Но изведнъж се появи Лиъм и разгневено ги раздели. Катрин вече не беше момиче, а млада жена, а Хю бе изчезнал. Когато Лиъм я прегърна, ръцете му се обагриха в кръв. Тя изпищя. Лиъм си беше отишъл, а от нейните ръце капеше кръв.

Събуди се с усещането, че изобщо не е спала. Тъй като се намираше в Англия, тя изпрати прислужницата да й донесе малка закуска и припряно каза сутрешната си молитва, бързайки да приключи преди момичето да се е върнало. Въпреки че кралицата не преследваше католиците, всички трябваше поне външно да се придържат към новия религиозен ред.

Катрин прекара остатъка от сутринта, крачейки напред-назад из малката стая. Не можеше да спре да се пита как ли е Лиъм. Повтаряше си, че й е все едно дали раната му ще се инфектира и дали той ще умре, но в действителност не беше така.

Малко преди обяд един от хората на Дебрей дойде при нея. Беше младият войник Рандолф.

— Трябва да дойдете с мен, милейди. Моля, вземете си пелерината.

Нямаше какво друго да стори, освен да последва войника надолу по тесните каменни стълби. Сърцето й биеше тежко и бързо. Дали Дебрей бе решил все пак да й позволи да се погрижи за Лиъм? А може би щяха да я освободят? Второто не изглеждаше много вероятно, поне не още.

Когато излязоха навън, тя вдигна поглед и трепна. Лиъм и Макгрегър се задаваха откъм другия край на двора, съпровождани от шестима войници. Въпреки че двамата мъже премигваха на дневната светлина след повече от двадесет и четири часа, прекарани в пълен мрак, Лиъм се движеше без да му помагат. Рамото му беше грубо превързано с парче плат. Когато той се приближи, Катрин видя, че ризата му е разкъсана и е използвана вместо превръзка. Беше гол до кръста под напоения си с кръв плащ и при всяко движение мускулите на гърдите и на корема му изпъкваха. Тя забеляза също и трескава руменина по лицето му. Но беше виждала по-силни и по-лоши зачервявания. Очевидно пиратът имаше здрав организъм.

Очите им се срещнаха. Неговите бяха някак развеселени и доволни, сякаш той бе усетил загрижеността й. Този негов вбесяващ поглед я накара да се намръщи. Лиъм бе далеч от смъртта. Трябваше да се досети, че такъв малък куршум е нищо за него.

Внезапно чу гласа на Дебрей до ухото си.

— Колко сте доволна, милейди, че виждате своя похитител.

Катрин настръхна и бавно се обърна.

— Доволна съм, че той е жив, сър Уолтър. Това се нарича християнско милосърдие и човешка доброта, нищо повече.

— Може би и аз бих поискал мъничко от християнското ви милосърдие — каза похотливо той.

Катрин изтръпна. Този мъж знаеше или усещаше прекалено много. Но пък нямаше как да знае, че между нея и Лиъм се бяха случили далеч не толкова невинни неща, нали? Тя усети как се изчервява виновно. Очакваше с нетърпение деня, когато щяха да си тръгнат от Тилбъри и от този опасен човек.

— Защо ни събрахте всички на двора?

Пожълтелите зъби на Дебрей проблеснаха.

— Вие тримата сте призовани в Уайтхол, лейди Фицджералд. Кралицата заповяда веднага да ви заведем при нея.

Катрин се сепна и потърси с поглед Лиъм. Но той изобщо не реагира на новината, че ще го водят на среща с кралицата, че отива към своя последен затвор… и към неизбежната си смърт.

6.

Като се изключи посещението при баща й в Саутуърк, Катрин никога не беше идвала в Лондон. Всъщност, до онзи ужасен ден на битката при Афейн, когато бе тринадесетгодишна, тя никога не беше ходила по-далеч от Корк на запад и Голуей на североизток, освен веднъж, когато бе придружила родителите си до Дъблин. Дъблин бе най-големият град в Ирландия, но тъй като се намираше в Пейл4 и се управляваше от английски лордове, нито графът на Дезмънд, нито графинята ходеха там често.

Лондон превъзхождаше Дъблин във всяко едно отношение. Несъмнено това бе най-големия град, който Катрин беше виждала. Имаше толкова неща за разглеждане — от големите готически къщи на благородниците и дворяните, наредени по брега на Темза до порутените сгради със сламени покриви, вертепите и обикновените къщи в бедняшките квартали. Огромни катедрали се извисяваха в съседство с тесни, претъпкани с боклуци улици и дървени домове. Кльощави мулета и талиги, натоварени с дърва се разминаваха с красиви карети с пажове в ливреи и каляски с гербове — толкова скъпи, че можеха да изхранят едно малко семейство цяла година. Студенти в черни дрехи вървяха рамо до рамо със занаятчии и се обръщаха, за да изгледат било тъжно, било враждебно богатите благородници. Покрай разкошните коли се тълпяха просяци от двата пола и от всички възрасти, а ако лорд или дама се осмеляха да тръгнат пеша по улиците, макар и с охрана, джебчиите веднага подхващаха работата си.