Играта

— Бащите ни са уговорили годеж между мен и дъщерята на графа на Дезмънд. Всъщност на три места договорът те споменава именно като дъщерята на графа на Дезмънд. Само на едно място е дадено рожденото ти име.

— Не разбирам.

Хю стисна зъби. Погледът му се плъзна към устните й, сетне към гърдите й.

— Дяволите да го вземат, ти си толкова хубава, но… не си дъщеря на Дезмънд. Вече няма граф на Дезмънд. Годежът престана да съществува в деня, в който престана да съществува графът на Дезмънд. Сега разбираш ли?

Катрин скочи на крака.

— Земите на баща ми са присъединени към Короната, а титлата му е отнета. Но аз още съществувам, Хю.

Хю също стана.

— Катрин, аз отнесох въпроса пред ирландския съд. Съдиите се съгласиха, че тъй като името ти е използвано само веднъж в договора, годежът е бил между мен и дъщерята на графа, а не между мен и Катрин Фицджералд.

Тя зяпна, неспособна да проговори.

— Съдиите го решиха, Катрин. Това стана малко след процеса срещу баща ти.

Тя беше шокирана, но дълбоко в себе си винаги бе знаела, че нещо не е наред, защото през всичките тези години той не й беше пратил никаква вест и не беше я повикал у дома. Сега всичко си идваше на мястото. Дъщерята на графа на Дезмънд вече не съществуваше. Хю Бари нямаше да се ожени за Катрин Фицджералд, госпожица Никоя. Очите й се напълниха със сълзи, но Катрин вирна глава.

— И кой го отнесе до съда, Хю?

Той се поколеба.

— Аз. Разбира се, че аз, Кейти, независимо колко си красива, аз не мога да се оженя за теб. Ти нямаш зестра, нямаш име, нямаш нищо. Сигурно разбираш това.

Тя успя да сдържи сълзите си.

— Освен това, вече от три години съм сгоден за дъщерята на графа на Томънд. Тази пролет тя ще стане на петнайсет и ще се оженим.

От устните на Катрин се отрони тихо възклицание. Тя преглътна и изправи рамене.

— Не ме интересува.

— Кейти — Хю взе ръката й. — нека да поговорим насаме.

— Не.

— Моля те.

Катрин наистина не се интересуваше от това какво още би могъл да й каже. Беше се изразил повече от ясно — щеше да се ожени само за дъщеря на благородник, такава, която има подходящо положение, която не е обедняла като нея.

Внезапно тя осъзна, че Лиъм се е изправил и е застанал до нея.

— Катрин е уморена, Бари. Разговорът ти насаме може да почака.

— Мисля, че не може — отсече Хю.

Катрин моментално усети напрежението между двамата мъже. Не беше преминало, бе само затаено и сега отново се нагнети. Те се мразеха и просто търсеха повод, за да се нахвърлят един върху друг. Тя почувства как въздухът помежду им се нажежава.

— Добре — каза Катрин и се приближи до Хю. Беше готова на всичко, само и само да избегне битката и да сложи по-бързо край на тази ужасна нощ.

Хю се усмихна, хвана я под ръка и я поведе към тясното стълбище. Катрин усещаше, че Лиъм ги гледа, усещаше неприязънта, която се излъчваше от него, но в момента не можеше да мисли за това. Въпреки първоначалния й смут, породен от факта, че след всички тези години Хю й се бе сторил напълно непознат, той беше нейният любим от детинство, беше й скъп приятел. И бруталният му отказ, жестокото му предателство я бе наранило до дъното на душата й. Както тайно се бе страхувала, Хю не я искаше, беше я забравил, беше избрал друга. Какво ще стане с мен сега, запита се с ужас Катрин.

И златният образ на Лиъм изпълни съзнанието й.

Хю затвори вратата на малката стая на горния етаж, в която нямаше нищо друго, освен рогозки и тясно легло.

— Можеш да спиш тук тази нощ, Кейти — каза той.

Катрин сви рамене. Беше му обърнала гръб и стоеше в средата на стаята, далеч от него.

Но Хю се приближи и застана точно зад нея.

— Катрин, съжалявам, че не си знаела и че си изминала целия този път с мисълта да се омъжиш за мен.

Тя не каза нищо. Но беше успяла да възвърне самообладанието си. Обърна се с лице към него и едва сега забеляза, че е малко по-висока от него.

— Но в същото време се радвам, защото ти си най-красивата жена, която съм виждал и защото ако не беше дошла, можеше никога да не се срещнем отново.

— Това няма значение — каза Катрин кратко.

— О, има. — Хю докосна лицето й. Тя трепна. — Аз съм ти приятел, Кейти. Ако помислиш малко, ще разбереш, че няма къде да отидеш. Можеш да се върнеш в Лондон, но там е само затворът на баща ти — Селинджър Хаус. Аскийтън е почти запустял и там ще бъдеш само бреме за чичо си и за роднините си, защото тяхното положение е далеч по-тежко от моето. Те загубиха всичко, когато баща ти загуби Дезмънд. Няма да се изненадам, ако решат да те изпратят обратно във Франция, макар че, като се замисля, те не могат да си позволят нито разноските за пътуването ти, нито издръжката ти в манастира.

Катрин усети как цялата настръхва от безпокойство. И от страх.

— Те няма да ме отпратят. Сигурно все пак ще могат да ме хранят. Ние имаме и други замъци и къщи.