Играта

— Касълмейн, Шанид, Нюкасъл и Касълайлънд — споменавам само някои от владенията на баща ти — са напълно обезлюдени. Всъщност, в Касълмейн живеят войници на кралицата. — Катрин възкликна ужасено. — Доколкото знам, родът ти още държи Дингъл, но той е само една малка кула и сега е доста пренаселен — каза Хю, като я гледаше. — Там няма да имат място за теб.

— Не ти вярвам!

— Не бих те лъгал, Кейти — промълви тихо той.

Катрин нервно приглади гънките на роклята си. Не беше и сънувала, че всичко може да бъде изгубено — всичко, освен Дингъл и може би няколко много малки, много стари крепости.

— Не можеш да останеш при роднините си — продължи Хю. — Нима искаш да се омъжиш за някой овчар? За някой селяк?

Тя го погледна и поклати отрицателно глава.

— Но можеш да останеш тук — каза Хю.

Катрин срещна дръзкия му поглед и й се доплака. Що за предложение беше това?

— Защо изглеждаш толкова изненадана? Смяташ ли, че ще те изоставя само защото съм сгоден за друга?

— Предлагаш ми дом? — попита объркано тя.

Той се усмихна.

— Да, дом със здрав покрив над главата ти, храна на масата и хубаво топло легло.

Катрин се взря в него и видя пламъка в очите му. Изведнъж й стана трудно да диша.

— Искаш да кажеш, че ще имам собствено легло или имаш предвид своето легло?

Хю се засмя.

— Винаги си била умна, Кейти. Ще спиш в моето легло. Не мога да те оставя да живееш под покрива ми, без да те докосна, скъпа. Ти си красива. Желая те. Ти си всичко, за което мечтае един мъж. Колко жалко, че баща ти беше лишен от собствеността си.

Тя стисна юмруци.

— Какъв добър приятел си ти, Хю.

— Защо се сърдиш? Ти вече не си дете. О’Нийл е разкъсал роклята ти, нали?

Катрин пребледня.

— Знаех си! А когато си напуснала манастира, си била девствена, нали? — Сега беше почервенял от ярост.

Тя намери сили да каже:

— Още съм девствена, Хю.

Очите му се ококориха широко.

— Тогава много се радвам, а О’Нийл е глупак. Е, Кейти? Какво ще кажеш? Ще останеш ли при мен?

Катрин отчаяно търсеше думи.

— Не мога да повярвам, че ми говориш така — каза тя горчиво. — Не мога да повярвам на ушите си.

— В това няма нищо обидно — прекъсна я нетърпеливо Хю. — Едва ли ще съм първият мъж, който си има любовница, а и с теб сме приятели, стари приятели. Няма да бъдеш нещастна.

Катрин усети, че всеки миг ще се разплаче. Но не искаше да плаче, не и пред него.

— Някога те обичах — каза тя, — но вече не. — Сетне се втурна покрай него и побягна надолу по стълбите. Вероятно сега го мразеше. Не можеше да си спомни някога да е била наранявана толкова жестоко.

Стъпалата бяха тесни и така излъскани през столетията, че в бързината си Катрин се подхлъзна и полетя надолу. Но Лиъм, който през цялото това време не бе преставал да обикаля нервно в основата на стълбата, скочи и я улови.

В първия миг тя инстинктивно го прегърна, за да възвърне равновесието си. Но когато се вгледа в сивите му очи, не видя нито гнева му, нито неговата загриженост. Просто си спомни, че той е още един мъж, който иска да я използва в леглото си за свое удоволствие, и свирепо се нахвърли върху него. Лиъм я пусна.

— Какво искаше той?

— Това, което искате всички вие мъжете, естествено — процеди през зъби Катрин. Очите й пламтяха гневно, макар че бяха пълни със сълзи. — Искаше да остана в Баримор и да топля леглото му — каза тя горчиво. — Не съм достатъчно подходяща да му стана съпруга, но от мен би излязла добра курва! — Понечи да се втурне покрай него и да побегне, но успя да направи само крачка, защото Лиъм протегна ръка, хвана я и яростно я завъртя към себе си.

— А ти какво му каза? — попита той.

Лицето му се надвеси над нейното. В очите му гореше огън.

Катрин се задърпа ожесточено.

— Трябваше да му кажа да върви по дяволите! Сега казвам на теб, О’Нийл — върви по дяволите и ме остави на мира. И двамата ме оставете на мира! — Тя се освободи от него и изтича навън във влажната, студена нощ.

И там, облегната на стената на замъка, без пелерина, премръзнала, Катрин най-после заплака. След известно време сълзите й пресъхнаха. Но студът остана, обвил ледените си пипала около пустото й сърце.

12.

Лиъм се загледа след Катрин. Независимо от факта, че току-що беше спечелил много важна победа благодарение на вероломството на Хю и че определено беше доволен от отказа му да се ожени за Катрин, той бе загрижен за нея. Но не я последва. Искаше му се да го направи, но устоя на този импулс.

Отношението на Катрин към него сега не беше по-добро от отношението й към Хю, а може би дори бе по-лошо. Някога тя беше обичала Хю; свързваха ги дълги години на приятелство и близост — години, които нищо и никой не бе в състояние да зачеркне; може би въпреки отказа му, който беше чисто политически, Катрин още копнееше за него. А с Лиъм не я свързваше никакво общо минало. Двамата споделяха съвсем малко спомени и това бяха спомените за похищението й и за миговете, които бе прекарала в леглото му против волята си.