Играта на ангела

Видал ме гледаше с пълни с отчаяние очи, които ме умоляваха да го излъжа. Седнахме във всекидневната пред френските прозорци, които предлагаха изглед към цяла Барселона, и аз захванах да го лъжа от все сърце. Казах му, че Кристина е наела една малка мансарда в Париж, на „Рю дьо Суфло“, под името мадам Видал, и че щяла да ме чака всеки ден към средата на следобеда при фонтана на Люксембургската градина. Казах му, че е говорела постоянно за него и никога не би го забравила. Казах му, че зная, че колкото и години да прекарам до нея, никога не бих могъл да запълня неговото отсъствие. Дон Педро кимаше, зареял поглед в далечината.

— Трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, Давид. Че никога няма да я изоставиш. Че ще бъдеш до нея, каквото и да стане.

— Обещавам ви, дон Педро.

В бледия зрак на падащата вечер трудно можех да видя у него нещо повече от един стар и победен мъж, болен от спомени и угризения, мъж, който никога не бе имал вяра, а сега му оставаше само балсамът на доверчивостта.

— Ще ми се да можех да бъда по-добър приятел за теб, Давид.

— Вие бяхте най-добрият приятел на света, дон Педро. Бяхте много повече от това.

Видал се протегна и ме хвана за ръката. Целият трепереше.

— Грандес ми разказа за оня мъж, оня, когото наричаш тартора… Казва, че му дължиш нещо и мислиш, че единственият начин да си платиш дълга е да му предадеш една чиста душа…

— Това са глупости, дон Педро. Не им обръщайте внимание.

— А една мръсна и уморена душа като моята няма ли да ти свърши работа?

— Не познавам по-чиста душа от вашата, дон Педро.

Видал се усмихна.

— Ако можех да разменя мястото си с баща ти, щях да го направя, Давид.

— Зная.

Той стана и загледа как вечерта се спуска над града.

— Трябва да тръгваш вече. Отиди в гаража и си избери едната кола. Вземи която искаш. Аз ще погледна дали имам някакви пари в брой.

Кимнах и си взех палтото. Излязох в градината и тръгнах към гаражното помещение. Гаражът на Вила Елиус подслоняваше две коли, които блестяха като кралски каляски. Избрах по-малкия и дискретен автомобил — един черен „Испано-суиса“, който изглеждаше така, сякаш е бил каран най-много два-три пъти, и още миришеше на ново. Седнах на волана и включих мотора. Изкарах колата от гаража и зачаках в двора. Измина една минута, а дон Педро още не бе излязъл, така че аз слязох от колата, без да изключвам мотора. Върнах се в къщата, за да се сбогувам с него и да му кажа да не се тревожи за парите, защото все някак ще се справя. Минавайки през вестибюла, си спомних, че бях оставил оръжието върху масичката. Когато отидох да го взема, то вече не беше там.

— Дон Педро?

Вратата към всекидневната беше открехната. Надникнах вътре и го видях, застанал в средата на стаята. Поднесе револвера на баща ми към гърдите си и постави дулото на сърцето си. Втурнах се към него, но гърмежът на изстрела удави виковете ми. Оръжието падна от ръцете му. Тялото му се наклони и бавно рухна на пода, оставяйки алена следа върху мраморните плочи. Коленичих до него и го взех в прегръдките си. Куршумът бе пробил в дрехите му една димяща дупка, от която бликаше тъмна и гъста кръв. Дон Педро ме гледаше втренчено в очите, докато усмивката му се изпълни с кръв, а тялото му престана да трепери и се отпусна, облъхнато от мирис на барут и несрета.

23

Върнах се в колата и седнах, хванал волана с окървавените си ръце. Чувствах, че не ми достига въздух. Почаках една минута, преди да освободя ръчната спирачка. Вечерта бе забулила небето с червен саван, под който пулсираха светлините на града. Подкарах надолу по улицата, оставяйки зад гърба си силуета на Вила Елиус на хълма. На Авенида Пиърсън спрях и погледнах в огледалото за обратно виждане. От някаква скрита уличка изникна една кола, която зае позиция на около петдесет метра зад мен. Фаровете й не бяха включени. Виктор Грандес.