Играта на ангела

Няколко дни, след като получих това писмо, разбрах, че не съм сам на плажа. Почувствах присъствието му в първия полъх на зората, но нито исках, нито можех да побягна отново. Случи се един следобед, когато бях седнал да пиша до прозореца, докато чаках слънцето да потъне зад хоризонта. Чух стъпките му по дъските на кея, сетне го видях.

Тарторът, облечен в бяло, вървеше бавно по кея, хванал за ръка едно момиченце на седем или осем години. Незабавно разпознах този образ — старата фотография, която Кристина бе кътала през целия си живот, без да знае откъде идваше тя. Тарторът се приближи до края на кея и коленичи до момиченцето. Двамата съзерцаваха как слънцето се разливаше над океана в един безкраен лист от разтопено злато. Излязох от колибата и закрачих по кея. Когато стигнах до края, тарторът се обърна и ми се усмихна.

По лицето му не се четеше заплаха, нито озлобление, само сянка от тъга.

— Липсвахте ми, приятелю — рече той. — Липсваха ми нашите разговори, дори и нашите дребни пререкания…

— Дошли сте да си разчистите сметките ли?

Тарторът се усмихна и бавно поклати глава.

— Всички допускаме грешки, Мартин. И на първо място аз. Отнех ви онова, което обичахте най-силно. Не го направих, за да ви нараня. Направих го от страх. Боях се, че тя може да ви откъсне от мен, от нашата работа. Сгреших. Трябваше ми известно време, за да го призная, но ако действително разполагам с нещо, то това е времето.

Наблюдавах го внимателно. Тарторът, също като мен, не бе остарял дори с един-единствен ден.

— За какво сте дошли тогава?

Той сви рамене.

— Дойдох да се сбогувам с вас.

Очите му се спряха на детето, което държеше за ръка. То ме гледаше с любопитство.

— Как се казваш? — попитах.

— Казва се Кристина — отвърна тарторът.

Погледнах я в очите и тя кимна. Почувствах, че кръвта ми се смрази. Можех само да гадая за чертите на лицето, но погледът не можеше да се сбърка.

— Кристина, поздрави моя приятел Давид. Отсега нататък ще живееш при него.

Размених поглед с тартора, но не казах нищо. Детето ми подаде ръка, сякаш бе упражнявало този жест хиляди пъти, и се засмя смутено. Наведох се и се ръкувахме.

— Здравейте — измънка момиченцето.

— Много добре, Кристина — рече тарторът одобрително. — И какво още?

Тя кимна, сякаш изведнъж си спомни нещо.

— Казаха ми, че сте майстор на приказки и истории.

— И то от най-добрите — добави тарторът.

— Ще направите ли една и за мен?

Поколебах се няколко секунди. Детето неспокойно погледна тартора.

— Мартин? — тихо рече той.

— Разбира се — отвърнах най-сетне аз. — Ще измайсторя за теб толкова приказки, колкото пожелаеш.

Момиченцето се усмихна и като се приближи до мен, ме целуна по бузата.

— Кристина, защо не отидеш на плажа и не почакаш там, докато се сбогувам с моя приятел? — попита тарторът.

Тя кимна и бавно се отдалечи, като на всяка крачка поглеждаше назад и се усмихваше. До мен гласът на тартора сладко шепнеше своето вечно проклятие.

— Реших, че ще ви върна онова, което обичахте най-много и което ви отнех. Реших, че поне веднъж ще бъдете на мое място и ще почувствате онова, което чувствам аз. Няма да остареете дори един-единствен ден и ще видите как Кристина пораства, ще се влюбите отново в нея, ще я видите как остарява и как един ден умира в ръцете ви. Това е моята благословия и моето отмъщение.

Затворих очи, отричайки мислено.

— Невъзможно е. Никога няма да бъде същата.

— Това ще зависи изцяло от вас, Мартин. Аз ви връчвам една празна страница. Тази история вече не ми принадлежи.

Чух как стъпките му заглъхват постепенно и когато отново отворих очи, тарторът вече не беше там. Застанала в подножието на кея, Кристина ме наблюдаваше внимателно. Усмихнах й се и тя колебливо дойде при мен.

— Къде е господинът? — попита.

— Отиде си.

Кристина се озърна наоколо. Безкрайният пуст бряг се простираше и в двете посоки.

— Завинаги ли?

— Завинаги.

Тя се усмихна и седна до мен.

— Сънувах, че сме били приятели — рече.

Погледнах я и кимнах.

— И сега сме приятели. Винаги сме били.

Тя се засмя и ме хвана за ръката. Посочих напред, към слънцето, което потъваше в морето, и Кристина го загледа със сълзи на очи.

— Дали ще си спомня някой ден? — попита тя.

— Някой ден.

Тогава разбрах, че ще посветя всяка минута, в която ни оставаше да бъдем заедно, за да я направя щастлива, да поправя болката, която й бях причинил, и да й върна онова, което така и не бях разбрал как да й дам. Тези страници ще бъдат нашата памет, докато тя изпусне сетния си дъх в ръцете ми и аз я взема с мен в открито море, там, където са дълбоките течения, за да потъна завинаги с нея и най-сетне да избягаме в едно място, където ни раят, ни адът ще могат някога да ни намерят.