Играта на ангела

И тъй, докато четях тези хроники за войната в Испания, а после в Европа и в света, реших, че няма какво повече да губя; едничкото ми желание бе да разбера дали Изабела е добре и дали все още си спомня за мен. А може би само исках да узная дали е още жива. Написах едно писмо, адресирано до старата книжарница „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“ в Барселона, което щеше да пътува цели седмици или месеци до предназначението си, ако изобщо пристигнеше там. На мястото за името на изпращача написах Мистър Рочестър, знаейки, че ако писмото стигне до ръцете й, Изабела ще разбере от кого е и, ако желае, би могла да го остави неотворено и да ме забрави завинаги.

Месеци наред писах тази история. Отново видях лицето на баща си, отново влязох в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, мечтаейки някой ден да мога да съпернича на великия Педро Видал. Отново видях за пръв път Кристина Сание и влязох пак в къщата с кулата, за да се потопя в онази лудост, която бе погълнала Диего Марласка. Пишех от полунощ до зори без почивка, чувствайки се жив за пръв път, откакто бях избягал от града.

Отговорът пристигна през един юнски ден. Пощальонът беше пъхнал плика под вратата ми, докато спях. Беше адресиран до Мистър Рочестър, а обратният адрес гласеше просто: Книжарница „Семпере и синове“, Барселона. В продължение на няколко минути само сновях из колибата, без да смея да отворя писмото. Накрая излязох навън и седнах на морския бряг, за да го прочета. В плика намерих един лист и втори, по-малък плик. Вторият плик изглеждаше овехтял и на него бе написано само моето име, Давид, с един почерк, който не бях забравил въпреки всичките години, през които не бях го зървал.

В писмото Семпере син ми разказваше, че след няколко години на бурно приятелство с периоди на прекъсване Изабела и той сключили брак на 18 януари 1935 г. в църквата „Санта Ана“. Обредът, напук на всички предвиждания, бил извършен от деветдесетгодишния свещеник, който бе изрекъл похвалното слово на погребението на господин Семпере и който, въпреки желанието на епископа да се отърве от него, отказвал да умре и продължавал да върши нещата посвоему. Година по-късно, броени дни преди избухването на Гражданската война, Изабела родила момче, което щяло да носи името Даниел Семпере. Страшните години на войната донесли всевъзможни беди и малко след края на конфликта, по време на онзи черен и прокълнат мир, който щял да отрови завинаги земята и небето, Изабела заболяла от холера и издъхнала в ръцете на съпруга си в жилището, което споделяли над книжарницата. Погребали я в Монжуик в деня, когато Даниел навършил четири години, по време на един дъжд, който валял два дена и две нощи, и когато малкият попитал баща си дали небето плаче, на него не му достигнал глас да отговори.

Пликът с моето име съдържаше едно писмо, което Изабела ми бе написала през последните дни от живота си и бе накарала съпруга си да се закълне, че ще ми го изпрати, ако някой ден узнае моето местонахождение.