Играта на ангела

Сетне се хвърли към мен с гневен вик. Острието на камата поряза бузата ми и щеше да извади лявото ми око, ако не бях отскочил встрани. Паднах по гръб на покрития със ситни костици и прах под. Сграбчил ножа с две ръце, Марласка се стовари върху мен, натискайки надолу острието с цялата си тежест. Върхът на камата се спря само на сантиметри от гърдите ми, докато аз държах Марласка за гърлото с дясната си ръка.

Той извърна глава, за да ме захапе за китката, и аз го ударих с левия си юмрук в лицето. Почти не трепна. Една ярост, която бе отвъд разума и болката, го подтикваше към действие, и аз разбрах, че няма да ме остави да изляза жив от тази килия. Нападаше ме със сила, която изглеждаше невероятна. Почувствах как върхът на камата проби кожата ми. Ударих го отново с цялата си сила. Пестникът ми се стовари в лицето му и усетих, че костите на носа му се строшиха. Кръвта му бликна по пръстите ми. Марласка извика отново, безразличен към болката, и заби ножа на около сантиметър в плътта ми. Остра болка пробяга по гърдите ми. Ударих го пак, търсейки с пръсти очните му ябълки, но той повдигна брадичката си и аз не успях да забия нокти по-горе от бузата му. Този път почувствах зъбите му под пръстите си.

Забучих юмрук в устата му, като му разцепих устните и му избих няколко зъба. Марласка нададе вой и се поколеба за миг, преди да се нахвърли отново върху мен. Блъснах го на една страна и той падна на пода; лицето му бе кървава маска, сгърчена от болка. Дръпнах се от него, молейки се да не се надигне отново. След секунда се завлече до ножа, който бе изпуснал, и започна да се изправя на крака.

Грабна камата и се хвърли към мен с оглушителен рев, но този път не ме свари неподготвен. Хванах лампата за дръжката и я запратих с всички сили към него. Лампата се блъсна в лицето му и олиото се разля по очите, устните, гърлото и гърдите му. Запали се незабавно. За броени секунди едно огнено наметало обгърна цялото му тяло. Косата му изгоря мигновено. Зърнах пълния му с омраза поглед през пламъците, които поглъщаха клепачите му. Взех ръкописа и излязох оттам. Марласка все още държеше ножа в ръце, когато се опита да ме последва извън тази прокълната стая и падна ничком върху купчината стари дрехи, които веднага се подпалиха. Пламъците прескочиха към сухото дърво на гардероба и към мебелите, струпани до стената. Побягнах към коридора и видях, че той все още ме преследваше с протегнати ръце, мъчейки се да ме достигне. Хукнах към вратата, но преди да изляза, се спрях да погледна как огънят поглъщаше Диего Марласка, който удряше гневно по стените и ги запалваше с допира си. Пламъците плъзнаха към разпилените по пода на галерията книги и стигнаха до завесите. Сетне се извиха до тавана като огнени змии, като лижеха рамките на вратите и прозорците и пълзяха по стълбите към кабинета. Последният образ, който си спомням, бе образът на този прокълнат мъж, паднал на колене в края на коридора; напразните надежди на неговото безумие бяха изгубени, а тялото му се бе превърнало във факла от плът и ненавист, потопена в огнена вихрушка, която се разпростираше неумолимо из къщата с кулата. Сетне отворих външната врата и хукнах надолу по стълбите.

Няколко души от квартала, видели как първите пламъци се показват през прозорците на кулата, се бяха събрали отвън. Никой не ме забеляза, докато се измъквах по улицата. След малко чух как прозорците на кабинета се пръскат и се обърнах, за да видя как огънят обгръща с тътен ветропоказателя с форма на дракон. После се отдалечих към Пасео дел Борн, вървейки срещу тълпа от съседи, които прииждаха, приковали погледи в сиянието на кладата, издигаща се в черното небе.

25

Същата нощ се върнах за последен път в книжарницата „Семпере и синове“. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“, но като наближих, видях, че вътре все още светеше, а зад тезгяха стоеше Изабела — сама, погълната от една дебела счетоводна книга, която, съдейки по изражението на лицето й, предвещаваше края на старата книжарница. Гледайки как гризе молива и почесва върха на носа си с показалец, разбрах, че докато тя е там, това място никога няма да се затрие. Присъствието й щеше да го спаси така, както бе спасило мен. Не дръзвах да наруша този миг, затова останах да я наблюдавам, като се усмихвах сам на себе си, без тя да ме забележи. Изведнъж, сякаш бе почувствала присъствието ми, Изабела вдигна поглед и ме видя. Махнах й с ръка за поздрав и видях, че против волята й очите й се наляха със сълзи. Затвори книгата, измъкна се иззад тезгяха и дотича да ми отвори. Гледаше ме, сякаш не можеше да повярва, че наистина съм там.

— Оня човек каза, че сте избягали… че никога повече няма да ви видим.

Предположих, че Грандес е посетил книжарницата преди смъртта си.

— Искам да знаете, че не повярвах и на една думица от онова, което той ми разказа — рече Изабела. — Нека да повикам…

— Нямам много време, Изабела.

Погледна ме обезсърчено.

— Заминавате, нали?

Кимнах. Тя преглътна неспокойно.

— Вече съм ви казвала, че не обичам сбогуванията.