Играта на лъва

Истинското ми работно място всъщност бе на гореспоменатата Федерал Плаза 26 в южен Манхатън. Само че тази събота следобед трябваше да съм тук, за да взема някакъв арабин, преминал от другата страна на барикадата. Щях да му осигуря безопасен транспорт до центъра, където го очакваха няколко години разпити.

Почти не обърнах внимание на колегите си и се запътих към кафе-бара. За разлика от някогашния ми отдел „Убийства“, тук беше чисто, подредено и добре заредено — благодарение на федералните данъкоплатци.

Известно време си поиграх с кафемашината, само за да избегна компанията на другите за още няколко минути.

Получих кафе със съответния цвят и забелязах три табли — една с понички, на която пишеше НЙПУ, друга с кроасани и кифлички, на която пишеше ЦРУ, и трета с диетични бисквити, на която пишеше ФБР. Някой имаше чувство за хумор.

Кафе-барът се намираше в оперативната част на голямата зала, докато комуникационната представляваше нещо като нисък подиум. Дежурна агентка следеше всички джаджи.

Потънали в разговор, членовете на моята група седяха край не — чие свободно бюро. Там бяха гореспоменатите Тед Наш от ЦРУ и. Джордж Фостър от ФБР, плюс Ник Монти от НЙПУ и Кейт Мейфилд от ФБР. Бял протестант, бял протестант, италианец католик, бяла протестантка.

Кейт Мейфилд дойде на бара и си направи чай. Трябваше да изпълнява ролята на моя наставничка, каквото и да означава това. Стига да не означава „партньор“.

— Страхотна вратовръзка — каза ми тя.

— Веднъж удуших с нея един нинджа. Оттогава ми е любима.

— А стига бе! Иначе как е?

— Ти ми кажи.

— Ами, още е рано да преценя. Защо си подал молба за прехвърляне в отдела за ИРА?

— Ами защото мюсюлманите не пият, не мога вярно да им изписвам имената в докладите си и жените им не се поддават на прелъстяване. — От години не съм чувала нещо по-расистко и сексистко.

— Щото не си се навъртала много насам.

— Тук не ви е Нюйоркското полицейско управление, гослодин Кори.

— Вярно, обаче аз съм от Нюйоркското полицейско управление.

Просто ще се наложи да свикнеш.

— Свършихме ли с опитите за шокиране?

— Да. Виж, Кейт, благодаря ти за наставленията, но след около седмица или ще съм в отдела за ИРА, или ще напусна.

Тя не отговори.

Наблюдавах я, докато си слагаше лимон в чая. Трийсетинагодишна поне на пръв поглед, руса, със сини очи, чиста кожа, тяло на спортистка, никакви бижута, лек грим и така нататък. Съвършеното бяло момиче. Никакви видими недостатъци, дори пъпка на лицето или люспица пърхот по тъмносиния блейзър. Всъщност изглеждаше като току-що напръскана с лак. Сигурно в гимназията бе упражнявала поне три вида спорт, къпеше се само със студена вода и в колежа беше организирала масови студентски прояви. Мразех я. Е, не съвсем, но като че ли единственото общо нещо помежду ни бяха някои вътрешни органи, при това сигурно не всички.

Освен това не можех да установя откъде е акцентът й. Ник Монти бе споменал, че баща й работел във ФБР и били живели на различни места из страната.

Кейт се обърна и ме погледна. Имаше пронизващи очи с цвят на синя боя номер две.

— Ти постъпи при нас със страхотни препоръки — каза тя.

— От кой? От кого де.

— От кого. От твои колеги от отдел „Убийства“.

Не отговорих.

— А също — прибави Кейт — от Тед и Джордж. — И кимна към двамата гадняри.

Едва не се задавих с кафето. Нямах представа защо биха могли да кажат нещо хубаво по мой адрес.

— Не си падат много по теб, но си ги впечатлил с плъмайландския случай.

— Да, тогава и аз останах впечатлен от себе си.

— Защо не опиташ в нашия отдел? Ако проблемът е в Тед и Джордж, можем да те прехвърлим в друга група.

— Обичам Тед и Джордж, но голямата ми любов наистина е отделът за ИРА.

— Жалко. Защото сериозната работа е при нас. Оттук човек може да се издигне. — Тя замълча, после прибави: — ИРА са доста кротки и примерни в Щатите.

— Чудесно. Пък и не ми трябва да се издигам.

— От друга страна, палестинските и ислямистските групировки са потенциално опасни за националната сигурност.

— Хич даже не са „потенциални“ — отвърнах аз. — Световният търговски център.

Кейт не отговори.

Вече бях открил, че в АСЧ тези три думи оказват същото въздействие като: Спомни си „Пърл Харбър“. Разузнавателната общност беше спипана по бели гащи, но накрая бе разкрила престъпниците, така че резултатът беше едно на едно.

— Цялата страна е в ужас от биологична, ядрена или химична атака на терористи от Средния изток — продължи тя. — Сам си се убедил на Плъм Айланд. Нали така?

— Точно така.

— Е? Всичко останало в АСЧ е трета глуха. Сериозната работа е при нас, а ти ми изглеждаш сериозен човек. — Кейт се усмихна.

Отвърнах на усмивката й и попитах:

— Това какво те засяга?

— Харесваш ми.

Повдигнах вежди.

— Падам си по нюйоркски неандерталци.

— Нямам думи.

Помисли си.

Непременно. — Погледнах монитора до бара и видях, че самолетът, който чакахме, полет 175 на „Трансконтинентал“ от Париж, вече е в страната и се движи по разписание. — Според теб колко време ще отнеме това?

— Може би два-три часа. Един час за писмен отчет тук, после обратно на Федерал Плаза с нашия изменник. След това ще видим.

— Какво ще видим?