Читаем Играта на лъва полностью

„Преди повече от сто години.“ — Руснакът накратко му разказа за войната и прибави: — „Американците прощават на другите си врагове за десет години, но не и на своите. Най-добре ще е да пътуваш по между щатското шосе. По него се движат много автомобили от Севера, които отиват на почивка във Флорида. Така няма да привлечеш излишно внимание. В Ню Йорк живеят много евреи и поради тази причина полицията на Юг може да спре кола с нюйоркски номер. Той се засмя. — В такъв случай им кажи, че и ти не обичаш чифутите.“

Очевидно в Триполи знаеха за този район по-малко, отколкото за територията между Ню Йорк и Вашингтон. Тук можеше да има проблеми. Халил се замисли за служителя от бензиностанцията, за регистрационните си номера и за вида си. Борис също му беше качал: „На Юг не живеят толкова много хора от различни раси — предимно чернокожи африканци или европейци. Ти ще се отличаваш от тях. Но когато стигнеш до Флорида, няма от какво да се боиш. Там има представители на всички раси. Може да те помислят за латиноамериканец, но мнозина във Флорида говорят испански. Затова, ако се наложи, кажи, че си бразилец. В Бразилия говорят на португалски, а почти никой в Америка не знае този език. Но пред полицията се представяй като египтянин, точно както пише в паспорта ти.“

В Европа имаше много чужденци, бизнесмени и местни жители от арабски произход, но в Америка извън района на Ню Йорк видът му можеше да привлече вниманието въпреки уверенията на Малик.

Двамата бяха обсъдили този въпрос.

„Не се притеснявай от онзи тъп руснак — каза му неговият наставник. — В Америка само трябва да се усмихваш, да не изглеждаш подозрително, да си държиш ръцете извън джобовете, да носиш американски вестник или списание, да даваш петнайсет процента бакшиш, да не стоиш прекалено близо, когато разговаряш, да се къпеш често и да пожелаваш на всеки приятен ден.“

Халил се усмихна. Малик бе завършил оценката си за американците с думите: „Те са като европейците, но мислят по-елементарно. Дръж се прямо, но не рязко. Дружелюбно, но не фамилиарно. За разлика от европейците, те не познават географията и другите култури. Затова, ако искаш, можеш да се представиш и за грък. Добре владееш италиански, така че можеш да минеш за жител на Сардиния. Те никога не са чували за това място.“

Асад отново насочи вниманието си към пътя. Трафикът в неделя следобед ту се усилваше, ту отслабваше. Нямаше много камиони, тъй като това беше християнският почивен ден. Наоколо имаше предимно ниви и борови гори. От време на време виждаше фабрики и складове, но също като немските аутобани, шосето не минаваше през градове и гъсто заселени райони. Тук трудно можеше да си представи, че в Америка живеят над 250 милиона души. Жителите на неговата родина бяха по-малко от пет милиона, и все пак откакто преди много години великият вожд бе свалил глупавия крал Идрис11, Либия създаваше на Америка много проблеми.

Халил най-после си позволи да се отпусне и се наслади на спомена за дома на генерал Уейклиф. Мислено пресъздаде цялата сцена и се опита да си представи как би си доставил още по-голямо удоволствие. Навярно трябваше да накара генерала да моли за пощада или жена му да падне на колене и да целува краката му. Ала едва ли щеше да успее. И двамата бяха знаели, че ще умрат веднага, щом им разкрие целта на посещението си.

Можеше да направи смъртта им по-мъчителна, но трябваше да инсценира обир. Нуждаеше се от време, за да обмисли действията си преди американските разузнавателни организации да са започнали да разбират какво става.

Асад Халил знаеше, че полицията може да го чака при всеки офицер от ескадрилата, бомбардирала Ал Азизия. Приемаше тази възможност и се утешаваше със стореното в Европа, на нюйоркското летище, а сега и в дома на генерал Уейклиф.

Щеше да е добре, ако завършеше списъка си, но ако не той, задачата щеше да изпълни някой друг. Искаше да се завърне в Либия, ала това нямаше значение. За него щеше да е триумф и чест да умре в земята на неверниците. Мястото му в рая вече бе осигурено. От онази ужасна нощ не се беше чувствал по-добре…

„Бахира. Правя това и заради теб.“

Наближи Ричмънд и трафикът се усили. Трябваше да следи знаците, за да заобиколи града по магистрала 295, после се върна на шосето и продължи на юг.

В 13:15 видя табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В СЕВЕРНА КАРОЛИНА. Руснакът го бе предупредил, че полицията в този щат е малко по-подозрителна, отколкото във Вирджиния. Имало още по-голяма вероятност полицаите в Южна Каролина да го спрат без причина, както и онези в Джорджия.

Борис също му беше казал, че полицаите на Юг понякога се движели по двойки и спирали коли с извадено оръжие, поради което щяло да е по-трудно да ги застреля. Не бивало да им предлага подкуп, ако го спрели за пътно нарушение. Най-вероятно щели да го арестуват. Също като в Европа, помисли си Халил, но не и като в Либия, където няколко динара задоволяваха всеки полицай.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза