Читаем Играта на лъва полностью

Срещнах погледа на Ник Монти. Не ми бе колега от Службата, но знаам, че е бил детектив в Разузнавателния отдел, което го правеше подходящ за АСЧ. Привидно се нуждаеха от мен за тоя случай с убийството на палестинците и други подобни, поради което ме бяха назначили. Всъщност, мисля, че им трябвах, за да им свърша черната работа.

— Знаеш ли защо италианците не обичат Свидетелите на Йехова? — попитах го.

— Не… защо?

— Защото не обичат никакви свидетели.

Ник избухна в смях, но другите трима ме изгледаха така, все едно съм се изпърдял. Федералните, както вече разбирате, са адски политически коректни и до смърт ги е страх от вашингтонската интелектуална полиция. Шубе ги е от тъпите директиви, дето се леят като диария от столицата. Искам да кажа, че през годините всички бяхме станали малко по-чувствителни към думите си и това е хубаво, ама федералните са истински параноици да не обидят някой индивид или група, затова ти дрънкат неща от типа: „Здравейте, господин терорист, казвам се Джордж Фостър и днес най-учтиво ще ви арестувам“.

— Три черни точки, детектив Кори — отвърна Ник Монти. — Етническа обида.

Наш, Фостър и Мейфилд едновременно бяха раздразнени и засрамени, че непряко са били направени за смях.

Що се отнасяше до Ник Монти, той беше на около петдесет и пет, женен, с деца, оплешивяващ, с наченки на шкембе и добродушен вид, с една дума човек, който приличаше на всичко друго, но не и па шпионин. Трябва да е бил много добър, иначе федералните нямаше да го гепят от полицейското управление.

Прелистих досието на господин Асад Халил. Изглежда, арабският господин постоянно обикаляше из Западна Европа и където отидеше, пострадваше някой американец или британец — бомба в британското посолство в Рим, бомба в американската катедрала в Париж, бомба в американската лютеранска черква във Франкфурт, посичането с брадва на офицер от американските военновъздушни сили край базата в Лейкънхийт, Англия, и убийството на трима американски ученици, чиито бащи работеха в главната квартира на НАТО в Брюксел. Последното ми се стори особено гадно и се зачудих какъв му е проблемът на тоя тип.

Само че нито един от гореспоменатите случаи не можел пряко да се свърже с тоя Халил, та затова го бяха поставили под наблюдение, за да разберат с кого е свързан или пък да го заловят в крачка. Но задникът като че ли нямал съучастници, освен в „Киуанис2“ и „Ротари“. Майтап бе.

Прочетох едно от донесенията в досието, написано от агент с кодово име от неназована разузнавателна организация. В него пишеше: „Асад Халил открито и законно минава държавните граници с либийския си паспорт като турист. Властите са предупредени и го следят, за да установят контактите му. Той винаги успява да изчезне и очевидно незабелязано напуска съответната страна, тъй като никога няма данни за заминаванията му. Препоръчвам при следващото му засичане да бъде заловен и разпитан.“

Кимнах. Добра идея, Шерлок. Тъкмо това щяхме да направим.

Асад Халил обаче не ми приличаше на човек, който би се предал в американското посолство в Париж.

Стигнах до последната страница. Имахме си работа с единак с лошо отношение към западната цивилизация като такава. Е, добре де, скоро щяхме да видим какво е намислил тоя тип.

Проучих цветната снимка. Господин Халил изглеждаше гаден, но не грозно гаден. Беше с матова кожа, красив, с орлов нос, зализана черна коса и дълбоки тъмни очи. Сигурно бе взел своя дял от момичета, момчета или там по каквото си падаше.

Колегите ми разговаряха за въпросния случай и като че ли днес ни предстоеше само да посрещнем господин Халил и да го доведем в „клуба“ за кратък предварителен разпит, да му направим няколко фотографии, да му вземем отпечатъци и прочее. Някой от Службата за имиграция и натурализация също щеше да се позанимае с него. Във федералната система са предвидени много подсигуровки, така че ако нещо се оплеска, винаги има поне петстотин души, които си прехвърлят отговорността един на друг.

След като останехме в „Конквистадор“ час-два, щяхме да го придружим до Федерал Плаза, където, предполагам, щяхада го посрещнат съответните хора. Заедно с моята група те щяха да установят искреността на покръстването му и така нататък. По някое време след ден, седмица или месеци, господин Халил щеше да се озове в ръцете на ЦРУ извън Вашингтон, където поне в продължение на година щеше да си казва и майчиното мляко. След това щеше да получи малко мангизи и нова самоличност, с която, като познавам ЦРУ, нещастното копеле щеше да прилича на Пат Буун.3

— Кой има руса коса, сини очи, големи цици и живее в южна Франция? — попитах колегите си.

Изглежда, никой не знаеше, затова им казах:

— Салман Рушди.

Ник се разхили и се шляпна по коляното.

— Още две черни точки.

Другите двама нервно се усмихнаха. Кейт вдигна очи към тавана.

Да, малко преигравах, но не бях молил за тази служба. Както и да е, оставаха ми още една лоша шега и две гадни забележки.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза