Играта на стъклени перли

Тя още треперела и леко хълцала, но вече по-спокойна, тръгнала с него доверчива и благодарна. Входа на къщичката озарявал слаб червен зрак, вътре заклинателят на дъжда бил приклекнал край огнището, приведен, и през увисналите му коси се мержелеел червеникав светлик, той разпалил огън и варял нещо в две малки гърнета. Преди да влезе с Ада, Кнехт гледал любопитно отвън няколко минути; веднага разбрал, че това, което се готвело тука, не било ядене, то се правело в други гърнета, а и било много късно за вечеря. Но заклинателят на дъжда вече ги бил чул.

— Кой стои там на вратата? — извикал той. — Влизай! Ти ли си, Ада?

Той захлупил с капаците гърненцата, заровил ги в жар и пепел и се обърнал.

Кнехт продължавал да гледа с крайчеца на очите си тайнствените гърнета, любопитен, наплашен и смутен, както всеки път, когато пристъпвал в тази къща. Идвал винаги щом можел, намислял си поводи и причини, но неизменно изпитвал едно полудразнещо, полупредупреждаващо чувство и леко смущение, в което жадното любопитство и радостта се сблъсквали със страха му. Старият сигурно разбирал, че Кнехт отдавна върви неотстъпно по петите му и винаги изниква в близост с него, там, дето очаква, че ще го намери, като ловец ходел все по дирята му и мълчаливо предлагал своите услуги, своята дружба. Туру, заклинателят на дъжда, го погледнал със светлите си очи на граблива птица.

— Какво търсиш тука? — попитал той студено. — Вече не е време за посещение в чужди къщи, момчето ми.

— Доведох Ада, учителю Туру. Тя беше при прамайката, слушахме я да разказва за вещици и изведнъж Ада се изплаши, извика, тогава аз я придружих.

Бащата се обърнал към малката.

— Страхливка си ми ти, Ада. Умните момичета не бива да се страхуват от вещиците. А ти си умно момиче, нали?

— Да, вече. Но вещиците умеят какви ли не злини, а като си нямаш глигански зъб…

— Така ли? Глигански зъб ли искаш да имаш? Е, ще видим. Но аз знам нещо, което е още по-добро. Познавам един корен и от него ще ти донеса. През есента трябва да го потърсим и извадим. Той пази умните момичета от всякакви магии и дори ги прави още по-хубави…

Ада се усмихнала и зарадвала. Тя вече се успокоила, след като вдъхнала миризмата в къщичката и видяла светлика на огъня край себе си.

Кнехт попитал плахо:

— Ще мога ли и аз да потърся корена? Само да ми го опишеш…

Туру леко присвил очи.

— Това на драго сърце искат да узнаят някои момчета — казал той. Но гласът му не звучал зло, само малко присмехулно. — Има време, може би през есента.

Кнехт се оттеглил и изчезнал към къщата на момчетата, където нощувал. Родители нямал. Бил сирак. И затова, когато идвал при Ада и в нейния дом, това му се струвало вълшебство. Заклинателят на дъжда не обичал словата, не се заслушвал с доволство нито в своята, нито в чужда реч; мнозина го смятали за странен, някои за мрачен. Но не бил такъв. Той винаги знаел много повече за всичко, което ставало около него, повече, отколкото можело да се очаква при неговата разсеяност на заклинател и постник. Между другото, той знаел точно, че това някак досадно, но хубаво и явно умно момче върви по следите му и го наблюдава. Още в самото начало го забелязал, дебненето продължило цяла година и повече. Знаел също и какво означавало. То значело много за младежа, а също и за него самия, стария. Означавало, че момчето е влюбено в заклинателството на времето и че нищо друго не желае с по-голям копнеж, освен да го изучи. Понякога в селото израствали такива момчета. Някои почти успявали. Други лесно можели да бъдат наплашени и обезкуражени, трети — не, няколко години две момчета му били ученици, но после се оженили далеч в други села и там станали заклинатели или събирачи на билки; оттогава Туру бил сам или ако един ден вземел ученик, щял да го направи, за да има някога наследник. Така било винаги, така било редно, не можело другояче; винаги трябвало да се появи едно надарено момче, да се привърже към мъжа и да го следва, щом вижда, че той владее своя занаят като майстор. Кнехт бил надарен, имал потребното, долавяли се някои черти, които говорели в негова полза: преди всичко бдителният, остър и едновременно замечтан поглед, овладяността и мълчаливият характер, а в израза на лицето му имало нещо, като че ли непрестанно дебне, души, буден за всеки шум, внимателен за всеки дъх, нещо от птицата и от ловеца. Разбира се, от това момче можело да излезе предсказвач на времето, навярно и магьосник, то следвало да се използва. Но нямало защо да се бърза, Туру бил още твърде млад и в никакъв случай не трябвало да му покаже, че го признава, в никакъв случай не бивало да улесни пътя му, да му спести някаква трудност. Ако момчето оставело да го наплаши, отпъди, отпрати, обезкуражи, нямало да му е жал за него. Нека чака и служи, нека се навърта наоколо и се мъчи да го спечели!