Играта на стъклени перли

Подобно на оная вечер, в която разказвачката на приказки наплашила Ада и той видял гърнетата в огнището на стария, в паметта на Кнехт се запечатал и друг един час, един час между нощта и утрото, когато майсторът го събудил малко след полунощ, излязъл с него в дълбокия мрак, за да му покаже последната поява на стапящия се лунен сърп. Тогава те прекарали — майсторът, смълчан и застинал, момчето, малко уплашено и зъзнещо от недоспиване — дълго време на една висока скална площадка сред гористия хълм, докато на предварително посоченото от майстора място във вече описаната форма и наклон се появила тънката луна, една нежно извита дъга. Плах и очарован, Кнехт се взирал в бавно издигащото се светило, сред облачния мрак то кротко плувало към един ясен небесен остров.

— Скоро луната ще смени своя облик и отново ще се увеличи. Тогава ще настъпи време да се сее елдата, казал заклинателят на дъжда, преброявайки дните на пръсти. После отново потънал в размисъл и предишното мълчание и сякаш оставен сам, Кнехт се свил на блестящия от роса камък, треперел от студ, от дълбочината на гората долетял протяжен вик на сова. Дълго старият стоял замислен, после се изправил, положил ръка върху косите на Кнехт и казал тихо като през сън:

— Когато умра, духът ми ще отлети на луната. Тогава ти ще си мъж, ще имаш жена, дъщеря ми Ада ще бъде твоя жена. Когато тя ти роди син, моят дух ще се върне и ще живее във вашия син и ще му дадеш името Туру, както се казвам аз.