Играта на стъклени перли

Врагът явно не си създавал грижи с подобни въпроси, сложил край на съображенията, съветите и колебанията и един ден нахлул. Той разиграл един по-голям грабителски набег, който незабавно привлякъл Даса заедно с командира на конницата и най-добрите му хора към границата и докато били на път, с главните си сили врагът настъпил, навлязъл в страната непосредствено до столицата на Даса, завзел портата и обсадил палата. Когато Даса узнал това и веднага тръгнал назад, мислел, че синът и жена му са заключени в обкръжения палат, че по улиците се водят кървави схватки, сърцето му се свивало в страшна болка, като мислел за своите и за опасностите, в които се намирали. И той вече не бил предпазливият владетел, който неохотно тръгва на война, а пламтял в болка и ярост, препускал с хората си в лудешка бързина към къщи, заварил битката да кипи по всички улици, пробил си път към палата, задържал врага и се борил като обезумял, докато уморен след кървавия ден, на свечеряване рухнал с много рани.

Когато се свестил, той се намерил в плен, битката била загубена, градът и палатът — в ръцете на врага. Вързан го изправили пред Говинда, който го поздравил присмехулно и го отвел в неговите покои; това била залата с позлатените стени и дърворезби, където се пазели ръкописните свитъци. Там на един от килимите седяла изправена и с вкаменено лице жена му Правати, зад нея въоръжена стража, а на скута си тя държала момчето; като прекършено цвете лежала нежната фигурка, било мъртво, лицето му — сиво, дрехите — напоени с кръв. Жената не се обърнала, когато въвели нейния съпруг, тя не го погледнала, очите й без израз били приковани в малкия мъртвец; тя се видяла на Даса странно променена и едва след известно време той забелязал, че косите й, преди дни силно черни, светлеели съвсем посивели. Явно, че стояла от дълго време така с момчето на скута си, замръзнала, лицето й — маска.

— Равана — извикал Даса. — Равана, детето ми, моето цвете! — коленичил, лицето му се свело над главата на мъртвото; коленичил като за молитва пред онемялата жена и детето, оплаквайки и двамата, почитайки и двамата. Усетил миризмата на кръв и смърт, смесена с дъха на цветното масло, с което била намазана косата на детето. Със замръзнал поглед Правати се втренчвала в двамата.

Някой го докоснал по рамото. Бил един от първенците на Говинда, заповядал му да стане и го отвел. Даса не изрекъл ни дума към Правати, нито тя на него.

Вързан го качили в една кола и го повели към града на Говинда в затвор, оковите му били малко поразхлабени, някакъв войник донесъл съд с вода, сложил го на каменния под, оставил Даса сам, залостили и заключили вратата. Една рана на рамото му горяла като огън. Опипом той потърсил съда с водата, намокрил ръцете и лицето си. Искало му се и да пие, но се отказал; така, мислел си, по-бързо щял да умре. Колко ли дълго щяло да трае това? Колко дълго? Той жадувал смъртта, както сухото му гърло жадувало за вода. Едва със смъртта щял да настъпи край на мъката в сърцето му, едва тогава в него щял да се заличи образът на майката с мъртвия син. Но сред най-голямата мъка неговата умора и слабост се смилили и той се свлякъл и унесъл в дрямка.