Иконата

Туркин огледа американеца: непокорна руса коса, пленяваща усмивка. В изражението му сякаш нямаше скрити помисли; може пък да не е човек на ЦРУ в края на краищата. Имаше вид на човек, с когото би могло да се разговаря. При нормални обстоятелства Николай Туркин щеше да приложи дългогодишния си опит да бъде учтив, но непроницаем. Днес обаче обстоятелствата не бяха нормални. Имаше нужда да поговори с някого. Започна и изля душата си. Американецът беше загрижен и прояви съчувствие. Дори си записа думата „мелиоидоза“ на подложка за бира. Когато се разделиха, нощта отдавна бе паднала. Руснакът се прибра в строго охранявания си блок, Монк – в апартамента си до булевард „Хари Туку“.

***

Силия Стоун беше двайсет и шест годишна, стройна, тъмнокоса и красива. Освен това беше помощник-пресаташе на Британското посолство в Москва – първото ѝ назначение след две години работа във Външно министерство, където постъпи след дипломирането си в Гиртън Колидж в Кембридж. Беше и човек на живота.

В онзи шестнайсети юли тя излезе през резбованата входна врата на посолството и хвърли поглед към паркинга, където стоеше нейният малък, но удобен роувър.

От вътрешната страна на оградата тя виждаше пейзаж, останал скрит от погледа на Зайцев. Стоеше на площадката на петте стъпала, които водеха до асфалтирания паркинг, разделен от свежа, поддържана трева, дръвчета, храсти и пъстроцветни лехи, и гледаше над металната ограда към високата снага на Кремъл – пастелно жълта, охрена, кремава и бяла, с блестящи златни куполи, извисили се над назъбената червена стена, която ограждаше всичко. Гледката беше великолепна.

От едната и от другата страна на площадката пред входа се спускаше полегата алея, на която имаше право да спира само колата на посланика. По-простосмъртните паркираха долу и се придвижваха оттам пеша. Преди време един млад дипломат бе рискувал кариерата си, паркирайки в проливен дъжд невзрачната си "костенурка" точно пред входа на посолството. Минути по-късно дошъл посланикът и понеже мястото му било заето, наложило се да спре ролс-ройса си на паркинга и да прекоси разстоянието пеша. Влязъл в посолството прогизнал и бесен.

Силия Стоун изтича надолу по стълбите, кимна на портиера, пъхна се в яркочервения си роувър и потегли. С излизането ѝ тежката метална врата се затвори зад нея. Тя спря на Софийски кей и зави наляво към Каменния мост. Забързана за срещата си с един репортер на „Сегодня“, тя не забеляза дрипавия старец, които хукна припряно след нея. Нито пък можеше да знае, че нейната кола е първата, която напуска посолството през този ден.

Каменният мост е най-старият постоянен мост на Москва река. Навремето реката се е прекосявала по понтонни мостове, издигани през пролетта и прибирани през зимата, когато ледът стане достатъчно здрав, за да се язди по него.

Поради огромните си размери мостът се простираше не само над реката, но и над Софийски кей. За стигне до него с кола, човек трябваше да завие наляво и да кара стотина метра, докато се изравни с нивото на моста. Пешеходците можеха да се изкачат направо по стълбите от кея. Именно това направи Заека.

Когато червеният роувър се зададе по моста, той вече беше горе край парапета. Замаха с ръце, жената в колата го изгледа стреснато и отмина. Зайцев отчаяно хукна след нея. Нямаше шанс да я стигне, но запомни номера ѝ и видя, че на северната страна на моста колата зави наляво и се сля с движението по площад "Боровицки".

Силия Стоун бе тръгнала към кръчмата "Роузи О'Грейди" на улица "Знаменка". Това необичайно за Москва заведение бе всъщност ирландско и в него на Нова година човек можеше да види ирландския посланик, стига той да успееше да се измъкне от тежкарските приеми на дипломатическия корпус. Ресторантът работеше и на обяд и Силия Стоун си бе определила среща с руски журналист именно там.

Веднага намери място за паркиране, защото все по-малко руснаци можеха да си позволят коли или пък бензина за тях, заключи роувъра и тръгна към заведението. И както винаги, когато на улицата се появеше чужденец, бродягите и просяците веднага наизскочиха от близките входове, надигнаха се от тротоара и се втурнаха към нея да молят за хляб.

Като млад дипломат, преди заминаването ѝ я бяха инструктирали във Външното министерство в Лондон, но действителността винаги я шокираше. Беше виждала просяци и в Лондонското метро, и по улиците на Ню Йорк – бездомници, които по една или друга причина бяха слезли до дъното на социалната стълбица. Но повечето от тях съзнателно бяха избрали живота, който водеха, и винаги можеха да разчитат на топла супа и чисто легло в някой от приютите наблизо.

В Москва, столицата на една държава, познала истинския глад, клетниците, които протягаха ръце за дребна монета или късче хляб, някога – и то не твърде отдавна – са били фермери, войници, чиновници или занаятчии. Като ги гледаше, Силия винаги си спомняше за репортажите от Третия свят.