Правителството се опита да излезе от положението, пускайки печатницата за пари. През лятото на 1999-а петте хиляди рубли за долар от средата на деветдесетте бяха само блед спомен. Реколтата на пшеница от чернозема на Кубан се бе провалила и две поредни години, 1997-а и 1998-а, а зърното от Сибир изгни във вагоните, понеже партизаните бяха взривили железопътната линия. В градовете цената на хляба растеше спираловидно. Президентът Черкасов все още успяваше да се задържи на поста си, но отдавна вече не бе в състояние да управлява страната.
По селата, където хората трябваше поне себе си да изхранват, положението беше още по-критично. Останали без пари и работна ръка, разградени и ограбени, фермите бездействаха и по плодородните им землища растяха само бурени. Стари и изнемощели селяни обсаждаха влаковете по малките гари и предлагаха на пътниците мебели, дрехи и вехтории срещу пари или най-добре храна. Купувачи почти нямаше.
В Москва, столицата и витрина на нацията, бедняците спяха на кейовете покрай реката и в ъглите ма малките улички, а милицията, окончателно вдигна ръце от високата престъпност, периодически ги събираше и ги качваше на влакове да вървят там, откъдето са дошли. Но на тяхно място прииждаха нови. Търсеха работа, препитание, надежда за по-добър живот. Повечето свършваха като просяци и намираха смъртта си по московските улици.
В началото на пролетта на 1999-а Западът престана да изсипва субсидии в бездънната яма и чуждите инвеститори, дори онези, които бяха свързани е мафията, окончателно се оттеглиха от страната. Руската икономика, като многократно насилвана бежанка, лежеше край пътя и умираше в отчаяние.
Такава бе мрачната действителност, която занимаваше мислите на президента Черкасов в онзи горещ летен ден.
Шофьорът добре познаваше пътя до извънградската дача отвъд Усово на брега на Москва река, където въздухът бе хладен и приятен. Преди години номенклатурчиците от съветското Политбюро също имаха вили в горите от тази страна на реката. Много неща се бяха променили в Русия оттогава, но не и това.
Движение почти нямаше, защото бензинът бе скъп. Само камиони, обвити в гъсти облаци черен дим, трещяха по шосетата и забавяха пътя на кортежа. След Архангелское колите минаха моста и завиха покрай реката, която тихо течеше в лятната мараня към града зад тях.
Пет минути по-късно Черкасов почувства тежест в гърдите. Сякаш въздух не му достигаше. Климатикът работеше с пълна сила, но той натисна копчето и отвори прозореца до себе си да го лъхне свеж въздух. Навън беше горещо, но въпреки това му олекна. Зад разделителното стъкло шофьорът и телохранителят не забелязаха нищо. Наближаваха разклона за Переделкино. Още преди да я подминат, президентът на Русия се отпусна и падна настрани върху седалката.
Първото нещо, което направи впечатление на шофьора, бе, че главата на президента не се вижда в огледалото. Той смотолеви нещо на телохранителя, който се обърна назад да погледне. Миг по-късно мерцедесът отби край пътя.
Чайката моментално го последва. Шефът на охраната, бивш полковник от Спецназ, скочи от предната седалка и изтича до колата на президента. Останалите също рипнаха от местата си и с извадени оръжия образуваха предпазен кръг около мерцедеса. Никой не знаеше какво става.
Полковникът стигна до колата и избута телохранителя, който беше отворил задната врата и надничаше вътре. Президентът лежеше проснат на седалката, стиснал с две ръце дрехата на гърдите си, и дишаше с къси, задавени хрипове.
Най-близката болница с първокласно интензивно отделение беше Държавна клиника номер едно на километри оттам във Воробьови възвишения. Полковникът се метна на задната седалка до припадналия Черкасов и нареди на шофьора да обърне и да кара към околовръстното шосе. Бял като платно, шофьорът седна зад волана. Полковникът се обади по клетъчния си телефон в клиниката и се разпореди да изпратят линейка, която да ги пресрещне по пътя.
Срещата стана половин час по-късно по средата на магистралата. Санитари пренесоха изпадналия в безсъзнание президент в линейката и се втурнаха да го свестяват, докато кортежът летеше с пълна скорост към клиниката.
Там Черкасов веднага бе поет от старшия дежурен кардиолог и бе откаран в интензивното отделение. Лекарите използваха всичко, с което разполагаха – най-съвременното и най-доброто, – но беше твърде късно. Дългата, права линия на монитора не помръдна, пронизителният сигнал на кардиографа не прекъсна нито за миг. В четири и десет лекарят се изправи и поклати глава. Мъжът с дефибрилатора отстъпи назад.
Полковникът набра някакъв номер на телефона си. Отсреща отговориха на третото позвъняване.
– Свържете ме с кабинета на министър-председателя – каза полковникът.
Шест часа по-късно в Западна Индия[1], в откритите води на океана „Фокси лейди“ пое курс към дома. Долу на палубата помощникът Джулиъс намота влакната, откачи металните поводи и прибра прътовете.
Днес бяха случили с клиенти, пък и уловът беше добър.