Иконата

За двете години откакто бе поел властта в партията на десницата, Комаров бе успял да изненада повечето наблюдатели – и вътре, и извън Русия. Ако се бе задоволил да остане просто един отличен организатор, той би се превърнал в поредния апаратчик. Но Комаров се промени коренно. Или поне така смятаха наблюдателите. А всъщност той просто умело бе прикривал онова, на което бе способен.

Комаров се прояви като пламенен и обаятелен оратор. Стъпеше ли на трибуната, онези, които познаваха кроткия, любезен и внимателен човек извън политиката, оставаха изумени. Там той сякаш се преобразяваше. Гласът му се извисяваше и добиваше плътността на дълбок баритон, речта му използваше цялата изразност на руския език. На моменти тонът му се снишаваше почти до шепот, който дори микрофоните трудно улавяха, за да гръмне на финала във възглас, който изправяше масите на крака и караше дори скептиците да ликуват.

Комаров бързо овладя материята, която смяташе за свое призвание: живата тълпа. Избягваше неофициални среши пред камера и интервюта по телевизията, съзнавайки, че в Русия те не могат да постигнат ефекта, който имаха на Запад. Вратите на руските домове рядко се отваряха за близки, та камо ли за непознати.

Не му се нравеше и да го притискат с неудобни въпроси. Всяка реч, която произнасяше, беше репетирана и режисирана, но даваше резултат. Говореше само пред верни привърженици на партията, предоставил камерите в ръцете на собствения му екип, ръководен от талантливия млад режисьор Литвинов. Редактирани и монтирани, записите се излъчваха по националната телевизия така, както той желаеше – без никакви съкращения. Постигаше го, като купуваше телевизионно време, вместо да разчита на прищевките на журналистите.

Темата му беше винаги една и съща и винаги печелеше: Русия, Русия и пак Русия. Той заклеймяваше чужденците, чиито международни конспирации бяха поставили родината му на колене. Настояваше за прогонването на всички „черни“, както руснаците наричаха арменците, грузинците и останалите южняци, които минаваха за най-богати сред мошениците. Призоваваше към справедливост за бедния, потиснат руски народ, който един ден ще тръгне след него, за да възстанови славата на миналото и да ликвидира изметта, задръстила улиците на отечеството.

Той обещаваше всичко на всички. За безработните отново щеше да има работа, прилична надница за почтения труд, храна на масата и достоен живот, както преди. На онези, чиито спестявания се топяха като пролетен сняг, пак щеше да се гарантира стабилна рубла и възможност да скътат нещичко за старини. Тези, които носеха пагона за Родината – онази прежната, необятната, – отново щяха да си възвърнат гордостта и да загърбят униженията, наложени им от мерзавци, издигнали се в йерархията от чужд капитал.

И те го слушаха. По радиото, по телевизията, във всяко кътче на безкрайната степ. Бойците на някога великата руска армия поглъщаха думите му, свити в палатките, пропъдени от Афганистан, Източна Германия, Чехословакия, Унгария, Полша, Латвия, Литва и Естония след поредица позорни отстъпления от границите на някогашната империя.

Селяните попиваха словата му по селца и паланки из цялата страна. Разорената средна класа слушаше речите му в тесните жилища, сред малкото мебели, които все още не бяха разменени срещу храна или въглища за огрев. Дори директорите на промишлените предприятия го слушаха и си мечтаеха за деня, в който пещите им отново ще заработят. А когато им обещаваше, че ангелът на смъртта ще споходи мошениците и гангстерите, опозорили тяхната свята Майка Русия, всички до един го обичаха.

През пролетта на 1999-а, следвайки предложението на съветника си по връзките с обществеността – умен и образован младеж, който бе завършил един от колежите на американската „Айви Лийг“[3], – Игор Комаров даде серия лични интервюта. Младият Борис Кузнецов внимателно подбра кандидатите, предимно депутати и журналисти от консервативните среди в Америка и Западна Европа. Целта на срещите бе да се разсеят страховете им. Кампанията премина блестящо. Повечето от поканените пристигнаха с убеждението, че ще открият точно каквото очакваха: фанатизиран крайнодесен демагог, често наричан расист или неофашист, или и двете.

А се озоваха пред внимателен и добре възпитан мъж в строг костюм. Тъй като Комаров не говорени английски, до него неотлъчно седеше неговият съветник, който едновременно превеждаше и водеше интервюто. Всеки път, когато любимия му лидер кажели нещо, което би могло да се изтълкува зле на Запад, Кузнецов просто го превеждаше така, че да звучи приемливо на английски. Никой не забелязваше, защото младокът се бе погрижил гостите да не говорят руски. Така Комаров се възползва от възможността да обясни, че като действащи политици, ние всички имаме избиратели и не можем да ги обиждаме без причина, ако искаме да бъдем избрани отново. Затова от време на време се налага да им казваме онова, което искат да чуят, дори ако за постигането му са необходими много повече усилия, отколкото твърдим. И депутатите кимаха с разбиране.