Иродиада

К.
Ти — жива! Може би е сянка на принцеса?
В бижута, пръстите на твоите ръце са
на устните ми спрели — в незнаен век…

И.
                                                        Но стой!
О, ручеите руси от къдри, чист порой,
когато моята самотна плът сияе
в леда на ужаса и моята коса е
от светлина безсмъртна. Целувка ще смири —
щом хубостта е жива — и мен…
                                                        В кои зори
забравени, в кой час пророчески разлива
печални празненства далечината сива —
разбрах ли? Посред зима съзря ме, дойке, ти:
затворът от желязо и камък ме гнети
и мойте лъвове подгонват вековете
да влязат, и вървя фатална, спят ръцете
сред пустошта уханна на древните царе,
но ужаса ми кой ли могъл би да съзре?
Стоя унесена в изгнание и вяла
като пред водоскок, приветстващ ме с възхвала,
а лилиите в мене, додето с влюбен взор
руините печални следят и без простор
увяхват сред мечти — то лъвовете смели
пропъждат леността от мойта роба, спрели
в нозете ми, способни морето да смирят.
Спокойна, с тръпките на старата си плът,
ела и къдрите ми в бъркотия дива,
която стряска те, тъй както всяка грива,
безсилна да ме гледаш сред моя унес вял,
ми помогни да среша пред гладкия кристал.

К.
Щом мирото не щеш, смирено във флакони,
на старите масла от рози благовонни
опитай гибелната упойна миризма,
дете…

И.
        Махни ги тия ухания! Нима
не знаеш само как ги мразя, как се дави
главата ми сред тях, видения болнави?
Аз искам пищни къдри — не дъхави цветя,
разпръскващи забрава за мъките в скръбта,
но златни, с девственост без дъх, без аромати,
с жестоки блясъци и бледнини разлати,
стаили хладината безплодна на метал,
с украси на стените рождени блясък дал,
о, брони, урни на самотното ми детство.

К.
Но моля! Времето изтрива — чудно средство! —
в ума ми като в книга забраната…

И.
                                                                Седни
пред мен! И огледало ми дай!
                                                        О, глъбини!
Вода, застинала от скръб в квадрата леден,
веднъж ли в късен час печална, с образ бледен
от блянове, и взряна към спомените — цвят
до цвят в дълбока яма под лед и студ разлят,
се появявах в теб като далечна сянка.
Но ужас! Виждам аз не гордата осанка,
а голота неясна сред строгата вода.
Красива ли съм, дойке?

К.
                                        Наистина — звезда,
но пада плитката…

И.
                                Спри в свойто престъпление,
смразило мойта кръв край извора; търпение
и жеста ми безбожен смири: ах, разкажи
кой демон те захвърли и в трепет те държи,
целувки, мириса предложен да погълна,
ръката ти, сърце, със светотатство пълна,
тъй както ти поиска да ме допре — са ден,
обречен да угасне, с нещастие сразен…
Ден, гледан с ужас див от мен — Иродиада!

К.
О, странно време, но небето е преграда!
Ти скиташ — бледа сянка и нов нестихващ бяс,
и рано, страшно зрееш, разглеждана от нас.
Но обожавана като безсмъртна, мило
дете с ужасен чар, и би ли се сравнило
дори…

И.
                Нима не искаш да ме докоснеш?

К.
                                                                        В мен
съдбата твойте тайни да трупа ден след ден!

И.
Мълчи!

К.
                Ще идваш ли все тъй?

И.
                                                        Звезди прозрачни,
не слушайте!

К.
                        Ах, как ли, ако не сред мрачни
кошмари ще сънуваш — непримирима, с жар,
но паднала пред Бога, очакващ твоя чар
като съкровище! И за кого опази
и блясък непознат сред мъки и омрази,
и тайната суетна на своя дух?

И.
                                                        За мен…

К.
О, тъжен, бликащ цвят, единствено смутен
от свойта сянка сред талазите безгласи.

И.
Добре, с насмешката пази и милостта си.

К.
И все пак обясни ми: О, не, о, не, дете,
презрението властно все тъй ли ще расте?

И.
Но кой до мен ще се докосне — в лъвска свита?
Изваяна, кого да гледам тук с възхита,
ти виждаш моят поглед как търси райски кът,
щом само си припомня за щедрата ти гръд.

К.
О, жалка жертва на съдбата, о, невинна!

И.
За себе си цъфтя, за себе си — пустинна!
Разбрахте го, градини от рядък аметист,
зарити в мъдри бездни, слепящи с блясък чист,
злата незнайни, склад за светлина антична
под онзи мрачен сън на глината първична,
кристали, подарили най-звънките лъчи
на чистите бижута на моите очи,
метали, в младостта на къдрите ми дали
фатален блясък и талази натежали.
А ти, жена родена в лукави времена,
за пещери сибилски, за тяхната злина,
за смъртен пак мълвиш! — чрез който от потира
на роклите ми с дъх на сласт ще заизвира
оная бяла тръпка на мойта голота;
предсказвай, че лазурът на хладните лета,
под който истински разголва се жената,
щом види моя свян, по-тръпен от звездата —
е смърт!
                        О, как обичам аз ужаса да си
все девствена, в кошмара на своите коси,
та в ложето по здрач изпъната — влечуго —
с ненужната си плът да не усещам друго,
освен студа блещукащ на твоя бледен зрак,
ти, вече мъртва, мъртва, но като девствен сняг,
о, нощ на белота студена, безчовечна!
Самотната сестра ти чуй, о, сестро вечна!
Към тебе ще се вдигне копнежът ми — с една
мечтана от сърцето, тъй рядка бистрина.
Сред моя роден край аз виждам всичко вяло
и всичко кланя се пред мъртво огледало —
о, идол! — отразило сред своя спящ простор,
Иродиада с ясен, елмазно-ясен взор…
О, сетна прелест! Да, сама съм, чувствам вече.

К.
Смъртта ли блазни те, царице?

И.
                                                        По-далече
от мен, старице клета, за всичко ми прости,
и затвори спокойно прозорци и врати,
че смее се отвън небето серафично,
а мразя дивния лазур!
                                        Вълни ритмично
полюшват се там, долу, ти знаеш има свят
със свод зловещ, огряван от онзи взор злорад —
Венера, бляскаща по здрач между листата:
аз там отивам, там…

                                        Но запали в палата
светилниците, нека под свещите пълзи
ненужно злато — ручей с най-странните сълзи
и…

К.
                Вече?

И.
                                Сбогом! Ти ме мамиш, голо цвете
на устните ми.
                                Аз очаквам гласовете
незнайни; или бедно на тайнства — вик след вик —
размятай свойте вопли и онзи стон велик
на детството, че сам усещаш в своя блян ти
как вече пръсват се студените брилянти.