Слънцето с неземна славаслави отдиха и с лавагаснещият вече ден е нажеженчувствам сякаш по гръбнакаплъзват сенките на мракатръпки в унисон с една студенинаи главата ми изскачасъгледвач самотен в здрачасред тържествената нощ с политнал ножкакто разрив тя веднагастъпква го и края слагана раздора стар с плътта но в самотаот смирение опитада упорства да опитас поглед чист да полети към висотивсе натам където зимавечна над света въззимаглетчери от белота и самотано в кръщението бялоозарено от началочисто с поздрав съкровен се взира в мен