Истински пари

— Аха, умее да се взира чак в дълбините на душата ви, предполагам? Или по-скоро, в дълбините на душата, която държите подръка, та хората да има в какво да се взират. Хората като вас… — тя направи пауза. — Хората като нас, винаги имат на разположение поне една съкровена същност, която да задоволява интереса на натрапниците, не е ли така?

Влаго реши да не й отговаря. Да разговаря с г-жа Охол беше като да стои пред вълшебно огледало, което го оголва до кокал. Вместо това отвърна просто:

— Тя общува предимно с големи.

— О? Грамадни глинени мъже, на които може да се вярва безрезервно, но които нямат абсолютно нищо, с което да докажат, че са мъже? Интересно, тогава какво ли търси тя у вас, г-н Мустак? — старицата размаха жълтав пръст в негова посока.

Устата на Влаго зяпна.

— Явно търси контраст — довърши тя и го потупа по ръката. — А ето че сега Хавлок ви изпраща тук, да ми казвате как да си управлявам банката. Можете да ме наричате Топси.

— Ами, то, аз…

Да й казвам как да си управлява банката? За нищо такова не е ставало въпрос.

Топси се наведе напред.

— Да знаете, аз лично нямах нищо против Шуши — каза тя, като леко снижи глас. — Приятно девойче, макар и с кравешки интелект. При това не беше първата. Никак даже. Аз самата някога бях любовница на Джошуа.

— Нима? — Влаго не си правеше никакви илюзии, че има начин да избегне този разказ.

— О, да. В ония времена хората бяха много по-толерантни. Всичко беше уредено и съвсем приемливо. Аз се срещах с жена му на чай веднъж месечно, за да съставим графика му и тя винаги казваше колко се радва, че се намира някой да го махне от главата й от време на време. Естествено, в онези години от любовницата се очакваше да има известна класа — тя въздъхна. — Сега изглежда е достатъчно да може да се върти около прът с главата надолу.

— Стандартите падат навсякъде — съгласи се Влаго.

Не беше лъжа. Наистина падаха.

— С банките положението е подобно — продължи Топси, сякаш разсъждаваше на глас.

— Извинете?

— Искам да кажа, че макар крайната цел да не се е променила, малко повече стил по пътя към целта не би бил излишен, не мислите ли? Необходим е усет, изобретателност. Необходима е пълноценна работа, а не голо функциониране. Хавлок казва, че разбирате от тези неща — тя погледна Влаго въпросително. — Все пак, вие сте човекът, който превърна пощата в нещо почти легендарно, нали? Хората си сверяват часовниците по експреса от Генуа. А по-рано си сверяваха календарите.

— Семафорите все още работят на загуба — призна Влаго.

— Изумително ниска загуба, докато в същото време обогатяват човешкия род по толкова много начини. Освен това съм убедена, че данъчните инспектори на Хавлок не пропускат да приберат своето. Вие имате дарбата да вдъхновявате хората, г-н Мустак.

— Е, ами, аз… ами, предполагам, че е така — измънка Влаго. — Това което знам със сигурност е, че ако искаш да продаваш наденички, първо трябва да накараш хората да си ги представят как цвърчат.

— Много добре, отлично — съгласи се Топси. — Но нали сте наясно, че колкото и умело да пробутвате на хората цвърченето, от което им потичат лигите, в някакъв момент ще трябва да им осигурите и истинските наденички? — при това тя му намигна по начин, заради който по-млада жена би могла да бъде арестувана.

— Впрочем, ако не се лъжа, бях чула, че самите богове са ви посочили къде да намерите съкровището, с което възстановихте сградата на пощата. Какво се случи всъщност? Можете да си кажете всичко на Топси.

Влаго прецени, че наистина можеше да й каже и забеляза, че макар косата й да бе почти изцяло сива и оредяваща, все още се забелязваше лек оранжев отенък, който трябва да е бил ярко червен в миналото.

— „Съкровището“ всъщност бяха парите, които бях свил от разни хора през годините — призна той.

Г-жа Охол плесна с ръце.

— Чудесно! Бива си го номерът! Да, вие сте напълно подходящ. Хавлок винаги е умеел да преценява хората. Той има големи планове за града, както знаете.

— Да, Подемът, чувах нещо по въпроса.

— Ще имаме подземни улици и нови докове на пристанището и какво ли не — изреди Топси. — Но за всичко това на управниците им трябват пари. А парите са нуждаят от банки. За съжаление хората са изгубили доверието си в банките.

— Защо?

— Най вече, защото банкерите губят парите им. Макар и не винаги умишлено. Напоследък претърпяхме доста тежки удари. Сривът от ’88-а, Сривът от ’93-та, Сривът от ’98-а… макар че той беше по-скоро трус. Покойният ми съпруг отпускаше заеми доста необмислено, така че сега си носим последствията от кредити, които не можем да съберем и от други съмнителни решения. В наши дни в банката си държат парите само шепа мили старици, защото така са свикнали. Така че младичките ни чиновници са все така любезни с тях и до входа все още има месингова купа с вода, от която да пият кученцата на старите дами. Дали ще успеете да направите нещо по въпроса? Опасявам се, че съвсем скоро ще ни се изчерпи запасът от стари дами.