Истински пари

Влаго винаги беше отделял специално внимание на дегизировката си. Фалшива брада, която би се отлепила, ако някой я дръпне, нямаше никакво място в живота му. Но тъй като той беше надарен с най-незабележимото лице на света, което за наблюдателя си остава „случайно лице сред множеството“, дори около него да няма жива душа, понякога беше полезно да даде на хората нещо, което да могат да опишат на стражата. Очилата винаги вършеха работа, но Влаго беше постигал чудесни резултати и с изкуствени уши и нос, негов личен модел. Покажи на човек чифт уши, в които малки пойни птички биха могли да си свият гнездо, наблюдавай как любезно прикрива истинската си реакция и можеш да си сигурен, че единственото, което той ще запомни ще са ушите.

Сега, разбира се, Влаго водеше почтен живот, но част от него настояваше да поддържа запасите си, просто за всеки случай.

Днес той си купи тубичка лепило и голям буркан златни звездички, за които наскоро беше измислил приложение.

— Всичко тридесет и пет пенса, г-н Мустак — каза г-н Пруст. — Задават ли се някакви нови марки?

— Една или две, Джак — отвърна Влаго. — Как са Етъл и малкият Роджър? — допълни той, след като набързо прерови картотекираната информация в главата си.

— Отлично, благодаря. Да ви предложа още нещо? — попита Пруст с надежда Влаго да осъзнае, че това от което се нуждае незабавно, са дузина фалшиви носове.

Влаго погледна редицата маски, страховити гумени ръце и смешни носове и прецени, че за момента нуждите му са удовлетворени.

— Не, Джак, само рестото — каза той и внимателно постави на тезгяха едно от новите си творения. — Половин долар ще е достатъчен.

Пруст се втренчи в хартийката, сякаш очакваше тя да се взриви или да изпусне някакъв хипнотизиращ газ.

— Какво е това, сър?

— Банков запис за един долар. Доларова банкнота. Нещо съвсем ново.

— Трябва ли да се разпиша, за да я получа?

— Не, точно това е интересното. Всеки може да я получи.

— Бих искал да я получа аз, благодаря!

— И ето че сега е твоя — увери го Влаго. — Но пък ти можеш да я използваш, за да купиш нещо друго.

— Тя не съдържа злато — съдържателят вдигна банкнотата, но я задържа на разстояние от себе си, така, за всеки случай.

— Е, ако ти платя с пенита и шилинги, и в тях няма да има злато. Освен това, както казах, сега си с петнадесет пенса напред, срещу което, вярвам, няма да възразиш, нали? Този запис е на стойност един долар. Ако го занесеш в моята банка, ще ти дадат един долар срещу него.

— Но аз вече си имам един долар! Ъм, нали така? — попита Пруст.

— Бързо схващаш! Така че защо не излезеш да го похарчиш? Сега, веднага. Бих искал да видя как ще се приеме.

— Това нещо като марките ли е, г-н Мустак? — попита Пруст, като се опитваше да го сравни с нещо разбираемо. — Понякога хората ми плащат с марки, понеже аз пращам доста поръчки по пощата…

— Да! Да! Точно така! Приеми го като голяма марка. Виж, ще ти направя промоционална оферта. Ако похарчиш този долар, ще ти дам още една доларова банкнота, така че пак ще ти остане един долар. Какво има да рискуваш?

— Да, ама ако това е една от първите доларови банкноти, нали така… ами, ако бях си запазил малко от най-първите марки, дето отпечатахте, сега щях да имам малко състояние, така че ако задържа тая банкнота, някой ден тя ще струва истински пари…

— Тя и сега струва истински пари! — възкликна Влаго.

Това беше проблемът с бавно съобразяващите хора. Влаго винаги предпочиташе вместо с тях да си има работа с пълни глупаци. Защото на по-бавните хора може и да им отнеме малко време да схванат ситуацията, но веднъж щом се усетят, веднага търсят начин да се възползват от нея.

— Да, ама вижте сега — по лицето на продавачът плъзна усмивка, която той вероятно считаше дяволита, но всъщност му придаваше изражението на Г-н Каприз докато си ядеше карамела. — Вие много се изхитрихте с тия марки, г-н Мустак. Току изкарате някоя нова. Мойто бабче казва, че може и да е вярно, дето в тялото на човек имало достатъчно желязо за един пирон, ама на вас само в главата ви се въртял достатъчно горещ въздух да ви вдигне до луната. Тъй де, да не се докачите нещо, то мойто бабче винаги казва, каквото мисли…

— Е, да, ама стегнах Пощата нали?

— О, да, баба казва, че може да сте хитрец и тарикат, ама поне не оставяте нещата на половина, дума да няма…

— Чудесно! Значи, хайде тогава да похарчим тоя проклет долар, а?

Изглежда Влаго имаше някакво необяснимо двойствено въздействие върху милите старици — те веднага познаваха точно що за стока е, но въпреки това го харесваха.