Юлиан

Старият ми приятел Алипий, който ръководеше работите по възстановяването на храма, ми даде достоверно описание на случилото се. Той беше заместник-префект в Британия, докато Юлиан беше цезар. Алипий бе дошъл в Антиохия, очаквайки ново назначение, и се срещахме доста често, защото той търсеше плътски удоволствия не по-малко, отколкото ги търся — по-точно казано — ги търсех аз. Една нощ посетихме до един всички публични домове на улица „Сингон“. Но няма да ти натрапвам празното самохвалство на един старец.

Либаний: За това деликатно внимание съм безкрайно благодарен.

Приск: Юлиан изпрати Алипий в Йерусалим да построи отново храма. Той имаше правото да действува, както намери за добре. С помощта на губернатора работата по строежа започна, за най-голяма радост на местните юдеи, които се съгласиха да съберат необходимите средства. Тогава стана прочутото „чудо“. Една сутрин измежду камъните се появили огнени езици; под напора на страшно силния северен вятър огънят се понесъл във всички посоки, всявайки ужас сред работниците, които се разбягали. С това всичко се приключило. Алипий впоследствие открил, че галилеяните били поставили сред развалините кофи с нефт, наредени така, че щом се запали една, всички останали да пламнат; това създавало впечатление, че огневи дяволи тичат във всички посоки.

Северният вятър не е бил заплануван; разбира се, възможно е Христос да е пратил вятъра, за да затвърди славата си на пророк, но по-вероятно ми се вижда да е било чиста случайност. Възнамеряваха да се заловят със строежа през следващата пролет, но тогава беше вече твърде късно.

Юлиан Август

Следният ден беше 22 октомври. Косато се развидели, около хиляда галилеяни се събраха, за да преместят останките на покойния Бабилас от светилището, което Гал им бе построил. Всичко бе най-грижливо уредено. Зная това, защото на същия ден и аз се върнах в града и видях шествието.

Галилеяните — мъже и жени, — облечени в траур, благоговейно придружаваха каменното ковчеже, съдържащо останките на този злодей. Никой не ме погледна. Всички бяха свели очи надолу. Но пееха злокобни погребални песни, които явно се отнасяха за мен, и особено една: „Проклети да са онези, що боготворят ръкотворни образи, що се гордеят с идоли“. Като чух това, пришпорих коня си и препуснах край тях в галоп, последван от свитата си. Вдигнахме голям прах, от който гласовете на пеещите пресекнаха. Пристигнах в Антиохия в добро настроение.

На следващия ден научих какво бе станало през нощта. Пратиха вуйчо ми да ми съобщи новината. Всички останали бяха твърде много уплашени.

— Августе… — поде вуйчо ми с дрезгав от тревога глас. Направих му знак с ръка да седне, но той остана прав цял разтреперан.

Оставих писмото, което тъкмо бях зачел.

— Би трябвало да отидеш при Орибазий, вуйчо, да те прегледа. Имаш много болнав вид.

— Храмът на Аполон…

— Той има една билка, с която се лекуват персийците. Казва, че тя за една нощ прекъсва треската.

— … бе опожарен.

Изведнъж онемях. Както повечето хора, които говорят прекалено много, аз съм се научил да схващам думите на другите дори когато собственият ми глас ги заглушава.

— Опожарен? От галилеяните ли?

Вуйчо ми махна отчаяно с ръце.

— Не се знае. Пожарът започна точно преди полунощ. Целият храм е изгорял до основи.

— А статуята на Аполон?

— Разрушена е. Твърдят, че било чудо.

Запазих самообладание. Открил съм, че силният гняв (който при незначителни поводи често прави човека съвсем безразсъден) при важни случаи изостря сетивата.

— Кажи на владиката им да дойде при мен — рекох с равен, спокоен глас. Вуйчо ми се оттегли.

Седях дълго, загледан в просторната равнина. Слънцето клонеше на запад кървавочервено. Представих си картина на пълна тирания. Видях кръв да се лее по улиците на Антиохия, кръв по стените, по аркадите, по базиликите. Ще убивам, ще убивам, ще убивам! Ах, как се наслаждавах на това видение! Но този пристъп на лудост премина и си спомних, че освен меча имам на разположение и други оръжия.

Владиката Мелеций е майстор на изтънчената ирония в александрийски стил. За галилеянски духовник той учудва с необикновените си познания по гръцки и има особен дар за реторика. Но аз не му дадох възможност да си послужи с нея. Щом заговори, ударих по масата с разтворена длан. Ударът прозвуча като гръмотевица. Бях научил този фокус от един етруски жрец, който не само ми показа как да произвеждам оглушителен звук, като леко заоблям дланта си, но и как, като изпъна и стегна пръстите си, да разцепвам масивно дърво с гола ръка. Първия фокус можах да науча, но и досега не ми е стигала смелостта да опитам втория, макар че останах поразен, когато жрецът го направи без никаква магия. Мелеций ахна от уплаха.

— Опожарили сте един от най-светите храмове в света.

— Августе, повярвай ми, ние не…

— Не ме лъжи! Неслучайно нашият храм, който съществува от седем века, бе опожарен именно в деня, когато останките на твоя престъпен предшественик бяха пренесени от Дафне в Антиохия.

— Августе, нищо не знаех за станалото.