Юлиан

— Тези цифри, Августе, показват как са се движили цените на житото от един век насам не само от година на година, но и всеки месец. — Лицето на комита сияеше от удоволствие. Колоните цифри го очароваха така, както Платон и Омир очароват другите хора. Както виждаш, дори съм взел предвид колебанията в стойността на парите. Те са отбелязани ей тук. — Той потупа един от пергаментите и ме погледна изпитателно, за да види дали внимавам. Когато бях с комит Феликс, винаги ми се струваше, че аз съм още дете, а той — Мардоний. Но никой не можеше да ме запознае с тайнствения свят на парите по-добре от Феликс. Подобно на Диоклециан той отдаваше голямо значение на замразяването на цените. Привеждаше ми какви ли не доказателства от минал опит, че такава система би повишила общото благоденствие. Когато говорех с него, той винаги ме убеждаваше, че е прав. Но всъщност по парични въпроси всеки може да ме убеди, поне временно, в правотата си. След блестящ, но за мен в голяма степен непонятен увод комитът ме посъветва да установя цената на житото на един сребърен денариус за десет крини, една приемлива цена за Антиохия. След това тази цена трябваше строго да се поддържа; по този начин търговците няма да могат да се възползуват от временната оскъдица.

По принцип бях съгласен с комит Феликс.

— Но — попитах аз — не е ли по-добре да оставим самия сенат да установи цената, сам той да обуздае търговците?

Комит Феликс ме погледна така съжалително, както ме поглеждаше Мардоний, когато казвах някоя нелепост.

— Не можеш да очакваш вълкът да не издуши овците, ако овчарят не ги пази. Такава е природата му. Те винаги искат да изкарат колкото се може по-голяма печалба.

Не ми се вярваше. Но впоследствие се оказа, че комитът е бил прав.

В уречения час около триста души от първенците на Антиохия влязоха в залата. Феликс, както и Салуций стояха до мене. Като комит на Изтока, вуйчо ми Юлиан следваше да председателствува, но той беше болен. Антиохийците са хубави, малко женствени хора, които обичат да се държат важно; в този горещ ден бяха така напарфюмирани, сякаш носеха със себе си уханието на триста цветни градини; в затвореното помещение от техните благовония ме заболя глава.

Минах направо на въпроса. Казах на каква цена се продаваше житото на пазара тази сутрин.

— Вие карате хората да ви плащат житото три пъти по-скъпо, отколкото струва. Действително има недостиг, но той не е толкова голям; освен ако е вярно онова, което ми съобщават: че някои спекуланти не пущат житото на пазара, за да държат народа гладен и да го принудят да плати колкото му поискат. — Като казах това, мнозина почнаха да се окашлят и да си разменят неспокойни погледи. — Естествено аз не вярвам на тези истории. Защо ще искат първенците на града да ограбват собствените си съграждани? Ако бяха чужденци, да; дори ако се касаеше за императорския двор. — Тези мои думи бяха последвани от мъртва тишина. — Но да извличат печалби от вашите близки! Та вие сте хора, не зверове, които изяждат по слабите от подобните си. — След като ги поласках по този начин, очертах плана на комит Феликс. Докато говорех, той мълчаливо мърдаше устните си и заедно с мен повтаряше онези доводи, които бях чул от него преди малко. Първенците бяха смутени. Като ги стреснах здравата, най-после казах: — Но зная, че мога да разчитам на вас да сторите това, което е справедливо.

Те въздъхнаха облекчено при тези мои думи и се успокоиха. Отговори ми градският префект:

— Можеш да разчиташ на нас за всичко, августе. Ние ще задържим цената — уверен съм, че говоря от името на всички присъствуващи тук — на обичайното равнище, въпреки че трябва да се вземе под внимание, че действително има недостиг…

— Колко крини? — прекъснах аз префекта.

Той се допита до няколко души със сурови лица.

— Четиристотин хиляди крини, господарю.

Обърнах се към Салуций:

— Прати хора в Халкедон и Иераполис. Там има жито. Купи го от тях на обичайната цена.

Погледнах към бюста на Диоклециан. Пълното му лице беше царствено, но високомерно. Колко дълбоко презираше той човешкия род!

Когато първенците на Антиохия си отидоха, Феликс се нахвърли върху мен:

— Направи точно каквото не трябваше. Познавам ги по-добре от тебе. Няма да пуснат храни на пазара. Ще предизвикат глад. И едва тогава ще почнат да продават. А щом се опиташ да ги убеждаваш, ще ти отговорят, че винаги е ставало така, че цените винаги сами се определят. Ще ти кажат: „Не се намесвай, разчитай на вечния закон за търсенето и предлагането.“ Помни ми думата…

Докато говореше, Феликс размахваше наставнически дългия си пръст. Изведнъж той замлъкна и на лицето му се изписа безкрайно учуден израз.

— Какво има? — попитах аз.

Той ме погледна с мътен поглед. После сложи ръка на корема си.

— Това ще да е от рибения сос, августе — каза той и пребледня. — Не трябваше да го ям; особено в това горещо време.

Той изтича към вратата с измъчено лице. Салуций и аз се разсмяхме.

— Извинявай, августе — рече той, — но трябва да се подчиня на едного, по-велик от теб.

Разговорът ни завърши на тази весела нотка.