Юлиан

Щом можех да чета, не бях съвсем нещастен. Но все пак жадувах да видя повече от света извън Мацелум. Съвсем неестествено е за един младеж да израсне единствено сред роби и войници, никой от които не смее да се привърже към него. Гал и аз си правехме компания, но не бяхме братя в истинския смисъл на думата; при това бяхме от различни майки; приличахме на две потенциално враждебни животни, поставени в една клетка. И все пак бях пленен от красотата му и се удивлявах на енергията му. И аз винаги исках да върша това, което правеше Гал. Понякога той ми позволяваше, но по-често не, защото обичаше да ме измъчва. Особено му беше приятно да се скара с мен тъкмо преди да тръгнем на лов, за да може да ми кресне: „Добре, тогава оставаш вкъщи. Днес излизаме само мъже.“ Войниците се изсмиваха и аз се оттеглях, докато жизнерадостният Гал тръгваше на лов из тъмнозелените гори, съпроводен от лая на кучетата и звуците на ловджийските рогове. Но когато ми позволяваше да отида с него, аз просто изпадах във възторг.

Един септемврийски следобед владиката Георгий пристигна неочаквано в Мацелум. Не го бяхме виждали няколко месеца, защото — както се изрази дяконът — „нашият владика, изглежда, ще бъде поставен на патриаршеския престол на Александрия. Но никому нито дума за това (като че ли затворници като нас имаха с кого да споделят нещо). Владиката Атанасий стана патриарх единствено защото западният император Констанс настояваше. Но сега Констанций ще нареди Атанасий да бъде заточен отново и ако бъде заточен, ние отиваме в Александрия“. Самата мисъл хвърляше дякона във възторг.

Но владиката Георгий нищо не ни каза за черковните ежби, когато отидохме при него в главната зала на ловния дворец. Той носеше други по-важни известия. Бледото му лице бе потъмняло от възбуда, докато пръстите му прищракваха като остър съпровод на думите му.

— Божественият август ще ви посети след няколко дни. Той се връща от Антиохия. Отклонява се от пътя си само за да ви види двамата.

Бях прекадено уплашен, за да промълвя нещо. Гал обаче запита:

— Какво желае?

Владиката беше нетърпелив.

— Той е ваш братовчед. Ваш настойник. Ваш император. Желае да ви види. Какво друго може да желае? Да види какви хора сте станали. Да види докъде сте стигнали с образованието си. И сега именно особено ще се интересува от познанията по закон божи. Затова ще остана тук, докато пристигне. Той ще ви изпита за всичко, на което съм се мъчил да ви науча. А това значи, че трябва много да работиш, Гал. Препоръчвам ти да се заловиш здраво да учиш, тъй като цялото ти бъдеще зависи от впечатлението, което ще направиш.

„И твоето бъдеще зависи от това, отче“ — ми мина през ума, мъчейки се в уплахата си да въвлека в суровата съдба, която сигурно ни очакваше, всеки, когото можех.

Заловихме се сериозно да учим. Владиката ни занимаваше безмилостно часове наред. За щастие имам добра памет и мога да запомня — но невинаги да разбера — цяла страница от едно прочитане. Измежду уроците се мъчехме да разберем всичко възможно за настроението на Констанций. Добре ли е разположен към нас? Ще останем ли в Мацелум? Но владиката не ни каза нищо насърчително:

— Както винаги божественият август ще постъпи най-добре. Няма защо да се боите, ако сте верни и покорни.

Но естествено имаше от какво да се боим. По време на това чакане една цяла нощ не мигнах.

Императорският двор дойде в Мацелум един ден преди да пристигне Констанций. Някои от придворните бяха го придружавали още в Антиохия, но повечето дойдоха направо от Константинопол. Високопоставените сановници бяха настанени в двореца и в околните поля бяха издигнати стотина шатри за хилядата държавни чиновници, които и тук щяха да продължават работата си.

Пищното зрелище започна призори. Гал и аз застанахме в двора на двореца и гледахме захласнати като селяци. Никой от нас не бе виждал дотогава императорско шествие и сред общата възбуда и блясък през този мразовит есенен ден ние забравихме страха си.

Владиката Георгий стоеше на входа. Той носеше филон, обсипан с диаманти, и държеше в ръка сребърен владишки жезъл. Вляво и вдясно от него бе строен гарнизонът на Мацелум, за да отдаде почести на първите магистрати на Римската империя. Някои пристигаха на коне, други в носилки. Всеки бе придружен от свита войници, чиновници, евнуси, роби. Всички носеха разнообразни военни облекла, тъй като още от времето на Диоклециан дворът бе придобил военен вид — белег на постоянното положение на война, в което се намираше империята.