Юлиан

Трябва да призная, че тези думи възбудиха момчешката ми суетност. До голяма степен под влияние на това ласкателство няколко месеца вярвах, че съм избран да изведа света от заблудата, което впрочем се сбъдна в известен смисъл за ужас на моите учители от ранните ми години.

Владиката Георгий беше високомерен и мъчен човек, но отношенията ни бяха добри, главно защото той проявяваше интерес към мен. Той страстно обичаше да спори. Понеже ме намери за достатъчно умен, реши, че мога да му бъда полезен. Ако съумееше да ме направи владика, бих бил мощен съюзник на арианите, които бяха числено по-слаби от Атанасиевите привърженици въпреки значителната помощ, която Констанций им оказваше. Естествено днес „пагубното“ учение за бог в три лица е почти напълно възприето благодарение на усилията на владиката Атанасий. Единствено Констанций поддържаше известно равновесие между двете течения. Със смъртта му победата на Атанасиевите поддръжници беше вече само въпрос на време. Но днес това няма никакво значение, тъй като галилеяните са само една от многобройните секти и в никакъв случай не най-голямата. Дните на господството им са отминали. Не само им забраних да преследват елините — забраних им да се преследват взаимно. И те ме намират нетърпимо жесток!

Бил ли съм искрен галилеянин през тези години в Мацелум? Много се спори за това. Аз самият се питам какъв съм бил. Дори и на мен не ми е ясно. Дълго време вярвах в това, което ме учеха. Възприех арианското учение, че единният бог (чието съществуване всички приемаме) по тайнствен начин създал син, който се родил измежду юдеите, станал учител и бил умъртвен по някакви държавни съображения, не съвсем понятни за мен, въпреки големите усилия на владиката Георгий да ми ги разясни. Но докато изучавах живота на галилеяните, същевременно четях Платон, който ми допадаше много повече. Все пак имах доста изискан литературен вкус. Бях научил отличен гръцки от Мардоний и не можех да не сравнявам провинциалния варварски език на Матей, Марко, Лука и Йоан с ясната проза на Платон. И все пак приемах галилеянската легенда за вярна. В края на краищата това беше вярата на семейството ми и въпреки че не ме привличаше, не знаех друга, докато не станах четиринадесетгодишен. Един следобед два часа наред слушах дякона да пее песните на владиката Арий… (Да, този велик църковен мислител бе написал песни, за да привлича неграмотните. До ден-днешен си спомням думите на пет-шест от неговите нелепи балади, които „доказваха“, че синът е син и бащата баща.) Накрая, когато дяконът завърши, аз похвалих пеенето.

— Важен е духът, не гласът — рече дяконът, доволен от похвалата.

И тогава — не си спомням по какъв повод — стана дума за Плотин. За мен той беше просто име. За дякона — анатема.

— Лъжефилософ от миналия век. Последовател на Платон, поне той така твърди. Враг на църквата, въпреки че има християни, които го ценят много. Живял в Рим. Любимец на император Гордиан. Написал шест съвсем неясни книги, които неговият ученик Порфирий преработил.

— Порфирий? — чувах това име за пръв път.

Спомням си, като да е било вчера. Седях срещу мършавия дякон в една от градините в Мацелум, сред цъфналите цветя на жаркото лято; над градината трептеше мараня.

— Той е още по-гаден от Плотин! Порфирий е от Тир. Учил в Атина. Наричал се философ, но в действителност бил просто безбожник. Петнадесет тома изпълнил с нападки срещу църквата.

— За какво?

— Отде да зная? Никога не съм чел книгите му. Никой християнин не бива да ги чете. — Дяконът беше категоричен.

— Но сигурно е имал някаква причина…

— Обладан е бил от дявола. Това е достатъчна причина.

Тогава разбрах, че трябва да прочета Плотин и Порфирий.

Написах крайно дипломатично писмо до владиката Георгий, с което го молех да ми услужи с книгите на тези „заблудени“ автори. Искам да видя лицето на врага открито — казах аз — и естествено се обръщам към владиката за напътствие не само защото ми е духовен наставник, но и защото има най-богатата библиотека в Кападокия. И с това доста го поласках.

За моя голяма изненада владиката Георгий веднага ми изпрати пълните съчинения на Плотин, както и „Срещу християните“ на Порфирий.

„Колкото и да си млад, уверен съм, че ще разбереш умопомрачението на Порфирий. Той е бил умен човек, но подведен от лошия си нрав. Моят предшественик, предишният владика на Цезарея, написа блестящо опровержение на Порфирий, като обори окончателно всички така наречени противоречия, които Порфирий твърди, че бил открил в Светото писание. Изпращам ти също и съчинението на моя предшественик. Не мога да не изразя задоволството си от интереса ти към духовни въпроси.“

Това, което владиката не знаеше, бе, че доводите на Порфирий ми помогнаха да се отрека от Назарянина.