Юлиан

— Брате, най-скъп на мен от всички хора, в разцвета на силите си получаваш славното цвете на рода ни. Но трябва да призная, че ти удвояваш славата ми, защото в собствените си очи аз се виждам още по-велик, като поверявам почти (той натърти думата „почти“) еднаква власт на един благороден принц, мой роднина, отколкото ми дава самата власт, която имам. Сподели с мен опасностите и страданията, заеми се със защитата на Галия, освободи, без да щадиш сили, изстрадалите й провинции. И ако се наложи да влезеш в сражение с варварите, заеми мястото си отпред, при знаменосците. Върви напред, храбри пълководецо, готов да водиш храбреци като тебе. Ти и аз, свързани със здрава и нерушима любов, ще си помагаме и заедно — ако Бог чуе молитвите ни — ще царуваме мъдро и добросъвестно над един умиротворен свят. Мислите ми винаги ще те придружават и аз не ще те изоставя в никое твое начинание. Върви, бързай с нашата обща благословия да защитиш с чест мястото, отредено ти от самия Рим и повелено от Бога. Аве цезар!

Той изрече поздрава с висок глас и легионите го подеха с такава сила, сякаш небето прогърмя. Запазих достатъчно самообладание, за да отговоря: „Аве, Августе!“ Войниците също повториха този поздрав. Дигнах ръка за поздрав към Констанций. След това се обърнах и дигнах ръка за поздрав към легионите. Това беше в разрез с протокола. Военачалниците не поздравяват войските си; отдават чест на знамената, но не на войската. Жестът ми беше неволен, но съвсем неуместен. След първоначалната изненада легионите изразиха с вик одобрението си от избора ми и почнаха да удрят щитовете с наколенниците си — най-голямата чест, която могат да отдадат някому. За миг ми се стори, че ще оглушея от страшния звънтеж, който се разнесе по площада. По-страшно звучи обаче неодобрението на войската — когато започнат да търкат копията в щитовете си в предвестие на бунт.

Усетих как Констанций настръхна до мен. Не бе очаквал подобно нещо. Несъмнено той реши, че моят поздрав към легионите е преднамерен. Но стореното не можеше да се поправи и аз вече бях цезар.

Констанций изведнъж се обърна рязко и слезе от платформата. Аз го последвах. За миг настъпи суетня, докато императорът се качваше в колесницата. Стъпил горе, той ме изгледа продължително и после ми даде знак да се кача и аз. Качих се и заедно преминахме през ликуващите легиони. Внезапно почувствувах привързаност към войниците, като че ли бях венчан за тях; и подобно на много нагласени бракове и този, колкото и да беше странен, се оказа щастлив.

Колесницата бавно пресече площада и се отправи към двореца. Констанций не продума нищо, а аз не смеех да го заговоря, давайки си сметка, че за нещастие в колесницата нямаше столче и аз бях по-висок от него — още едно лошо предзнаменование. Казах си наум един стих от „Илиадата“: „От царска смърт съм сграбен и от върховната съдба.“ В двора на двореца Констанций и аз се разделихме, без да промълвим нито дума. Не го видях няколко дни.

Първото нещо, което сторих като цезар, беше да повикам Орибазий, който се намираше в Атина и беше пристигнал там една седмица след като аз бях отпътувал. Писах също така на Максим и Приск, за да ги поканя да дойдат при мен. Междувременно продължих военните си упражнения. Заех се да науча и колкото се може повече за управлението на Галия.

През това време не виждах никого от императорското семейство, нито дори бъдещата си съпруга. И въпреки това денят на сватбата бе насрочен. Донесоха ми свитъци с неизбежните правила за церемонията, с които трябваше да се запозная. Дадоха ми и най-подробен план на параклиса, върху който беше точно означено моето място през всеки един момент на бракосъчетанието.

В двореца имах един-единствен приятел — Евтерий, арменецът евнух, който ме бе занимавал в Константинопол. С него всяка вечер изучавахме различни указания и наредби. Неговата задача, както той сам каза, беше да ме направи администратор.

Вечерта преди сватбата ми Евтерий ми донесе вестта, че трябва да се отправя за Галия през първата седмица на декември.

— За кой град?

— Виенна16. Там ще прекараш зимата. След това, през пролетта, ще започнеш военните действия. — Той ме загледа втренчено. — Странно ли ти се струва да бъдеш пълководец?

— Странно! — Не можах да се сдържа: — Истинска лудост.

Той вдигна ръка уплашено и посочи тъмните ъгли зад колоните, където стояха стражите. Там се навъртаха и доносници с надеждата да ме заловят в измяна.

Заговорих по-тихо:

— Разбира се, че е странно. Никога в живота си не съм виждал сражение. Не съм командувал нито един войник, а къде ли пък цяла армия. Но…

— Но…

— Но не се боя. — Не казах това, което наистина чувствувах: че жадувам за военни подвизи.

— Тогава съм спокоен — рече Евтерий, — защото току-що ме назначиха управител към двора на цезар Юлиан. Ще замина с тебе в Галия.

Това бяха чудесни новини. Прегърнах го сърдечно и изпълнен с щастие, така се разбъбрих, че той бе принуден да каже:

— Дръж се тежко като римлянин, цезарю. Прекомерно си азиатец.

Засмях се.

— Няма как, наистина съм азиатец.