Читаем Юлиан полностью

— Не е вярно! — започнах да протестирам аз, но тя ме спря:

— Зная, че не е вярно.

— И никога не ще бъде вярно! — Аз вярвах на думите си.

— Влез в положението му. Констанций трябваше да се справя с много врагове. Естествено е да се бои от теб.

— В такъв случай защо не ме пусне да се завърна в Атина, където не представлявам никаква опасност за него?

— Защото колкото и да се бои от теб, ти си му нужен. — Тя ме погледна уплашено. — Юлиане, има опасност да изгубим цяла Галия.

Гледах я, без да проговоря.

— Тази сутрин Констанций получи известие от преторианския префект във Виенна. Не зная какво е било съдържанието му, но подозирам най-лошото. Вече изгубихме всичките градове по Рейн. Ако германците нападнат тази зима, това значи краят на Галия, освен ако… — тя протегна ръката си над пламъка на алабастровия светилник и извика: — Юлиане, помогни ми! — За миг съвсем глупаво помислих, че си беше опарила ръката. — Трябва да ни бъдеш верен! Трябва да ни помогнеш!

— Заклевам се в боговете, заклевам се в Хелиос, в…

Тя ме спря, без да си даде сметка, че в изблик на искреност бях изрекъл клетва в името на истинските богове.

— Бъди търпелив с него. Той винаги ще се отнася подозрително към теб. Такъв е нравът му. Но докато съм жива аз, ти си в безопасност. Ако се случи нещо с мен… — Това беше първият намек за болестта на Евсебия. — Независимо от всичко бъди му верен.

Не си спомням какво отговорих. Сигурно отново съм я уверявал във верността си към Констанций, и то съвсем искрено. Когато аудиенцията свърши и аз станах, тя ми каза:

— Имам един подарък за теб. Ще го видиш в деня, когато заминаваш.

Благодарих й и си тръгнах. Въпреки всичко, което тя направи, за да ми навреди през следните две години, все още я обичам. В края на краищата на нея дължа не само принципата, но и живота си.

На първи декември призори тръгнах от Медиоланум за Галия. Сбогувах се с Елена, която щеше по-късно да дойде при мен във Виенна. И двамата се държахме според особените правила, измислени от евнусите за начина, по който трябва да се сбогува с жена си един цезар, когато заминава на война. След това, придружен от току-що пристигналия Орибазий, слязох в двора на двореца, за да застана начело на войската си.

Вън на щипещия студ бяха строени около триста пеши войници и двадесетина конници. Помислих, че това е личната ми охрана. Тъкмо щях да попитам къде е войската ми, когато при мен дойде Евтерий. Беше намръщен.

— Току-що говорих с Евсебий. В последния момент са направени известни промени. Твоите легиони са прехвърлени на Дунава.

Посочих строените войници на двора.

— Това ли е войската ми?

— За съжаление да, цезарю.

Никога в живота си не съм бил толкова разярен. Единствено появата на Констанций ми попречи да изрека това, което трябваше на всяка цена да премълча. Поздравих императора. Той тържествено отвърна на поздрава ми. След това се качи на черен кон, а аз — на бял. Личната му стража, два пъти по-многобройна от моята „войска“, се строи зад него. Моите войници и обозът ми завършваха колоната. Августът и цезарят Юлиан хвърляха мощта на Рим срещу варварите. Беше просто за смях.

Малкото хора, станали в този ранен час, ни поздравиха почтително. Направихме особено благоприятно впечатление при пазара за зеленчуци, който се намира непосредствено до градските порти. Селянките ни поздравяваха, като размахваха моркови и репи — за тях ние бяхме внушителна гледка.

Нито аз, нито Констанций заговорихме, докато не излязохме на главния път. На хоризонта се виждаха високите Алпи, които заграждат от север Ломбардската равнина. Той беше решил да ме придружи до двете колони, които се издигат от двете страни на пътя между Лумело и Павия. Очевидно смяташе, че това разстояние ще ни позволи да водим достатъчно дълъг разговор. И наистина беше прав.

Констанций започна така:

— Ние имаме пълно доверие във Флоренций, нашия преториански префект в Галия. — Тонът му показваше, че той просто ми съобщава факта, но не желае да изказвам мнение по него. „Естествено, че имаш доверие във Флоренций — помислих си аз разярен, — иначе досега щеше да го убиеш“, но гласно отвърнах:

— Да, августе. — И зачаках.

Продължихме да яздим мълчаливо. От време на време наколенниците ни се допираха и щом се удареше метал о метал, всеки от нас инстинктивно се отдръпваше от другия. Допирът до мъж винаги ми е бил неприятен, но допирът до убиеца на баща ми ме плашеше.

Минахме покрай няколко натоварени с птици коли, отбити встрани, за да ни сторят път. Когато селяните видяха императора, те се проснаха по очи, сякаш заслепени от вида на свещената особа. Констанций не им обърна внимание.

— Ние много обичаме нашата сестра Елена. — Това също бе изречено сухо и хладно с тон на оракул.

— И на мен също тя е скъпа, августе — отвърнах аз. Боях се, че ще почне да ми дава наставления за съпружеските ми задължения, но той не спомена нищо повече за Елена.

Перейти на страницу:

Похожие книги

100 дней в кровавом аду. Будапешт — «дунайский Сталинград»?
100 дней в кровавом аду. Будапешт — «дунайский Сталинград»?

Зимой 1944/45 г. Красной Армии впервые в своей истории пришлось штурмовать крупный европейский город с миллионным населением — Будапешт.Этот штурм стал одним из самых продолжительных и кровопролитных сражений Второй мировой войны. Битва за венгерскую столицу, в результате которой из войны был выбит последний союзник Гитлера, длилась почти столько же, сколько бои в Сталинграде, а потери Красной Армии под Будапештом сопоставимы с потерями в Берлинской операции.С момента появления наших танков на окраинах венгерской столицы до завершения уличных боев прошло 102 дня. Для сравнения — Берлин был взят за две недели, а Вена — всего за шесть суток.Ожесточение боев и потери сторон при штурме Будапешта были так велики, что западные историки называют эту операцию «Сталинградом на берегах Дуная».Новая книга Андрея Васильченко — подробная хроника сражения, глубокий анализ соотношения сил и хода боевых действий. Впервые в отечественной литературе кровавый ад Будапешта, ставшего ареной беспощадной битвы на уничтожение, показан не только с советской стороны, но и со стороны противника.

Андрей Вячеславович Васильченко

История / Образование и наука
Чингисхан
Чингисхан

Роман В. Яна «Чингисхан» — это эпическое повествование о судьбе величайшего полководца в истории человечества, легендарного объединителя монголо-татарских племен и покорителя множества стран. Его называли повелителем страха… Не было силы, которая могла бы его остановить… Начался XIII век и кровавое солнце поднялось над землей. Орды монгольских племен двинулись на запад. Не было силы способной противостоять мощи этой армии во главе с Чингисханом. Он не щадил ни себя ни других. В письме, которое он послал в Самарканд, было всего шесть слов. Но ужас сковал защитников города, и они распахнули ворота перед завоевателем. Когда же пали могущественные государства Азии страшная угроза нависла над Русью...

Валентина Марковна Скляренко , Василий Григорьевич Ян , Василий Ян , Джон Мэн , Елена Семеновна Василевич , Роман Горбунов

Детская литература / История / Проза / Историческая проза / Советская классическая проза / Управление, подбор персонала / Финансы и бизнес