Избрани творби в два тома. Том втори

— Така е — потвърди жената. — Всеки залък, който изяждах по онова време, ми горчеше от юмруците, които се сипеха по моя син в събота вечер.

— Неведома е волята божия — каза свещеникът. Само че го каза без особена убеденост, защото опитът го беше направил малко скептичен, а и заради жегата. Посъветва ги да си пазят главите, за да не слънчасат. Обясни им, прозявайки се и вече съвсем сънливо, откъде трябва да минат, за да намерят гроба на Карлос Сентено. Като се върнат, нямало защо да чукат. Нека мушнат просто ключа под вратата и да оставят също там, ако имат, милостиня за църквата. Жената много внимателно изслуша обясненията, но благодари, без да се усмихне.

Още преди да отвори вратата към улицата, отецът забеляза, че някой наднича вътре, с притиснат в металическата решетка нос. Бяха група момчета. Когато отвори вратата, децата се пръснаха. В този час обикновено на улицата нямаше никого, а сега не само децата бяха излезли. Под бадемовите дървета стояха на групи и възрастни. Отецът огледа разкривената от маранята улица и тогава разбра. Тихо затвори пак вратата.

— Почакайте една минутка — рече той, без да погледне жената.

Сестра му се появи на вратата в дъното, с черна дреха върху нощницата и разпуснати по раменете коси. Тя мълчаливо погледна отеца.

— Какво има? — попита я той.

— Хората са научили — прошепна сестра му.

— По-добре да излязат през двора — каза отецът.

— Все едно — отговори сестра му. — Всички са наизлезли по прозорците.

До този момент жената сякаш нищо не беше разбрала. Опита се да погледне на улицата през металическата решетка. После взе букета цветя от момичето и тръгна към вратата. Момичето я последва.

— Почакайте слънцето да превали малко — предложи пак отецът.

— Ще ви стопи тази жега — каза сестрата, застанала неподвижно в дъното на преддверието. — Почакайте, ще ви дам чадър.

— Благодаря — отвърна жената. — Така ни е добре. Хвана момичето за ръка и излезе на улицата.

Габриел Гарсия Маркес Необикновената вечер на Балтасар

Клетката беше готова. По силата на навика Балтасар я закачи на стряхата и докато успее да се наобядва, навсякъде вече говореха, че тази била най-красивата клетка в света. Толкова хора дойдоха да я видят, че пред къщата се струпа голяма тълпа и Балтасар трябваше да я откачи и да затвори дърводелницата.

— Трябва да се избръснеш — каза жена му Урсула. — Приличаш на маймуна.

— Не е хубаво да се бръсне човек веднага след ядене — рече Балтасар.

Брадата му не беше бръсната от две седмици. Косата му беше къса, твърда и права като магарешка грива, а общото му изражение беше като на изплашено момче. Но това изражение беше лъжливо. През февруари навърши тридесет години, с Урсула живееха заедно четири години, без да се женят и без да раждат деца, и животът му беше дал много поводи да бъде нащрек, но нито един за да бъде уплашен. Той дори не знаеше, че според някои хора клетката, която току-що беше довършил, беше най-красивата клетка в света. Свикнал беше да прави клетки още от дете и за него последната беше просто по-трудна от другите.

— Тогава почини си малко — каза жена му. — С тази брада не можеш пред никого да се вестиш.

Докато си почиваше, на няколко пъти му се наложи да става от хамака, за да показва на съседите клетката. Дотогава Урсула не й беше обърнала внимание. Тя беше недоволна, защото мъжът й занемари дърводелската си работа, за да се посвети изцяло на клетката, и цели две седмици спа неспокойно — въртя се насън и говори разни глупости, — а за бръснене дори не помисляше. Но пред завършената клетка недоволството й се стопи. Когато Балтасар се събуди от следобедния сън, Урсула му беше изгладила панталоните и една риза, беше ги метнала на един стол до клетката, която премести на масата в столовата, и мълчаливо я разглеждаше.

— Колко ще вземеш? — попита го тя.

— Не знам — отвърна Балтасар. — Ще поискам трийсет песо, че да ми дадат двайсет.

— Поискай петдесет — каза му Урсула. — Колко нощи не си спал през тези петнайсет дни! Освен това, доста голяма е. Струва ми се, че по-голяма клетка не съм виждала в живота си.

Балтасар се залови да се избръсне.

— Ти мислиш ли, че ще ми дадат петдесет песо?

— Нищо не са за дон Чепе Монтиел, а клетката си ги заслужава — каза Урсула. — Би трябвало шейсет да поискаш.

Къщата изнемогваше в задушената от жега полусянка. Беше началото на април и от свирнята на щурците горещината сякаш ставаше още по-непоносима. След като се облече, Балтасар отвори вратата към двора, за да се проветри къщата, и тумба деца влязоха в столовата.