Избраниците

Боби стоеше приклекнал до голямото кожено кресло, в което се бе отпуснала тя.

Фоайето тънеше в мрак. Той се колебаеше за лампите — бяха оставени да светят и като ги загасят, щяха да издадат присъствието си. Но ако в комплекса все още имаше някой, той със сигурност бе чул стрелбата. Затова Боби отиде зад гишето на рецепцията и ги изгаси. Така имаше усещане за по-голяма безопасност. Мястото им бе частично скрито от прозорците, но въпреки това той се чувстваше като лесна мишена, фоайето бе голямо, тъмно и на пода му лежаха трима мъртъвци.

— И аз чух нещо преди малко — призна той. — Надявах се нашите вече да се връщат.

Нина поклати глава:

— Джон няма да се откаже, докато не провери всички къщи. Ще им отнеме известно време, дори да са празни. Особено ако са празни. А звукът идваше отпред, не от комплекса.

Той кимна:

— Уорд ще ме убие, ако разбере, че съм те оставил сама, но трябва да проверя.

— Няма да му кажа. Но не се бави.

Боби провери пистолета си, сетне се промъкна до стената. Приведе се ниско. Когато стигна главната врата, надникна внимателно през нея. Тяхната кола все още бе единствената на паркинга. Нямаше признаци за чуждо присъствие и той реши просто да е нащрек.

Сетне обаче отново чу нещо. Звукът не беше силен, но определено не изглеждаше причинен от вятъра. Приличаше на леко пукане и идваше от другия край на паркинга, от втората постройка.

— Какво има? — попита Нина.

Сега, когато Боби не я гледаше, тя като че усещаше по-силно болката.

Виеше й се свят, гласът й бе прегракнал.

— Не знам — отвърна той; обърна се и се увери, че Нина е добре скрита в огромното кресло. — Продължавай да притискаш раната.

Все така приклекнал, той отвори вратата. Лъхна го хлад и помещението се изпълни с ромона на дъждовните капки.

* * *

Къщата беше празна. Четири спални, кабинет, читалня и стая за отдих. Празни и почистени. Лишени от всякакви признаци на живот, макар че очевидно доскоро са били обитавани. Уорд и Занд се върнаха на главното стълбище и слязоха, вече не се стараеха да пазят тишина. Долу имаше друг просторен хол, не толкова луксозен като онзи отпред. През остъклението от едната страна се виждаше голям двор. Уорд постави пистолета си на предпазител.

— Следващата.

Очевидно в тази къща нямаше нищо интересно за него. С удоволствие щеше да помогне на Занд да намери трупа на момичето, но на него му трябваха „Избраниците“, поне един-двама, и то живи. Искаше да си поговори хубаво с тях, да ги накара да му обяснят някои неща. Това явно нямаше да стане. Поне не тук. Нищо друго не го интересуваше в момента.

— Ще погледна отзад — каза Занд. — После отиваме в следващата. Макар че тази не ми харесва.

Той отвори вратата в средата на остъклението и излезе на дъжда. Уорд го последва, но остана до стената. Сега си даваше сметка, че Нина вероятно е права. Ван беше ускорил нещата, но евакуацията бе започнала веднага след като Уорд беше пребил Чип след първото му посещение на „Палатите“. С други думи, той бе провалил всичко. Беше им дал време да избягат. Не очакваше да реагират така. Те се бяха укрепили добре. Бяха богати, това бе тяхна земя. Не го сподели със Занд, но имаше чувството, че и бившият полицай е на неговото мнение. Очите му започваха да блестят все по-гневно.

Докато слушаше как Занд обикаля из двора, Уорд забеляза дълга жица в основата на стената. Идваше иззад ъгъла и бе полузаровена в лехите до къщата. Някакъв кабел. Вероятно за кабелна телевизия. Тъкмо смяташе да я огледа по-отблизо, когато Занд се изкашля.

Уорд се приближи бързо. Полицаят стоеше застинал на място.

— Какво има?

Занд не отговори, само посочи.

Отначало Уорд не разбра какво иска да му покаже, но после видя малка купчина пръст. Приближи се до нея и я разгледа. Облиза устни.

— Кажи ми, че някой си е погребал кучето тук.

Занд поклати глава и Уорд си даде сметка, че още не е свалил ръката си. Сочеше на друго място.

Към друга малка могила.

— Боже мили! — възкликна Уорд със свито гърло. — Виж това!

Имаше и други купчини. Три къси реда. Общо дванайсет.

Занд коленичи, разрови пръстта на най-близката купчина. Уорд клекна до него и двамата започнаха да ровят в земята. Пръстта бе уплътнена. След три минути попаднаха на нещо друго, разнесе се отвратителна миризма. Уорд се отдръпна, но Занд загреба още две шепи пръст, преди да се откаже.

— Трябва ни лопата — отбеляза Уорд.

Занд поклати глава:

— Който и да лежи тук, вече е мъртъв. Сара може още да е жива.

— Хайде бе, човече… сигурно е заровена тук.

Занд вече крачеше към къщата.

Уорд го последва, като се стремеше да избягва купчините пръст, но си даде сметка, че на идване е стъпил поне в една от тях.

Когато влязоха, Занд се върна в първия салон.

— Трябва да проверим пак — обяви. — Пропуснали сме нещо.

— Не знам къде може да е.

— Да започнем тогава оттук.

Отдалечиха се в два противоположни края на стаята, започнаха да събарят етажерки, да местят мебели. Уорд бързо се убеди, че няма да намерят нищо, но Занд нямаше да се откаже, докато не претърси всеки сантиметър.

— Това ще ни отнеме часове — отбеляза Уорд. — Не мисля…

Изведнъж спря. Занд вдигна глава:

— Какво?