Избраниците

Книжарницата щеше да почака. Той бе позволил на Нина да го убеди да се върне. Шокът от наученото и видяното бе помогнал за това. Искаше му се да вярва, че този път ще е различно, че този път ще направи нещо, че няма само да тича като луд из града и да крещи от ярост, че не може да открие мъжа, отнел му дъщерята. В търсене на човека, разбил живота му. Не можеше обаче да повярва.

Той се върна във „Фонтана“, по пътя купи някои продукти. Фоайето на сградата беше празно, в портиерската кабинка нямаше никой. Сградата изглеждаше пуста, сякаш вътре бе само той. Асансьорът слезе бавно, с мъчително скърцане.

Докато чакаше водата да заври, пусна телевизора. Си Ен Ен представяше сложния свят под формата на лесни за разбиране изречения. След няколко минути излъчиха специален репортаж. Малко преди обяд възрастен мъж с пушка излязъл на главната улица на някакво английско градче. Убил осем души и ранил други четиринайсет.

Никой нямаше представа защо.

9.

Седях на предната дясна седалка на колата. Вратата бе отворена. Минаваше осем. Пиех кафе с мляко и пушех. Очите ми бяха ококорени и сухи и вече съжалявах за цигарата. Навремето бях пушач. Пушех много, но после се отказах. Предполагам, че е вредно за здравето. Цяла нощ обаче бях карал по тъмните пътища, сякаш опитвах да намеря изход от безкраен лабиринт от тунели, и си помислих, че една цигара ще ми помогне. Ако човек е пушил и после ги е отказал, в някои моменти започва да изпитва някаква празнота. Без цигара се чувстваш сам и безпомощен.

Бях спрял на главната улица на Ред Лодж, малко градче на сто и осемдесет километра от Дайърсбърг. Седях в колата, защото барчето, от което бях купил кафето, имаше строга политика против тютюнопушенето. В днешно време качеството на кафето, предлагано в едно заведение, е обратнопропорционално от вероятността да ти позволят да пушиш вътре. Тук кафето бе изключително добро — а навсякъде по стените имаха табелки със задраскани глави на пушачи. Затова излязох намусено с чашата си и седнах в колата, докато наоколо Ред Лодж постепенно се събуждаше. Хората щъкаха по улиците, отваряха магазинчетата за предмети, които човек купува, за да докаже, че е бил на почивка. Появиха се някакви мъже с кофи боя и четки и започнаха да освежават фасадата на една сграда от другата страна на улицата. Няколкото туристи бяха така навлечени с топли грейки и пуловери, че изглеждаха почти като топки.

Изпуших втората цигара до половината, присвих очи и я изхвърлих през прозореца. Със съзнанието, че волята ми е по-слаба от лъчите на най-бледата звезда на небосклона, взех кутията от таблото и я хвърлих към близкото кошче, изписано с призиви да пазим чистота. Попадението ми беше точно. Наоколо обаче нямаше кой да забележи спортния ми успех. Винаги става така. Случва се и в професионалния баскетбол. Зрителите като че никога не виждат, когато вкараш кош.

* * *

Не бях напуснал официално хотела. Просто взех касетата от видеото и излязох. Можеше да отида в бара, но този път реших, че не е уместно. Излязох, качих се в колата и потеглих. Обиколих бавно Дайърсбърг, като на два пъти минах през мястото на катастрофата на родителите ми. Касетата лежеше на седалката до мен. При второто ми минаване през кръстовището погледнах към нея, сякаш очаквах да ми помогне някак. Тя, разбира се, не ме улесни по никакъв начин, само ме накара да потреперя.

След известно време увеличих скоростта и напуснах градчето. Не поглеждах картата, просто карах.

Накрая излязох на I-90, небето тъкмо започваше да просветлява. Осъзнах, че трябва да си взема кафе, и отбих на отклонението за Ред Лодж. Влязох в града точно когато магазините отваряха.

Чувствах се замаян. Вероятно и гладен, макар че ми беше трудно да определя. Умът ми отказваше да работи, като кола, карана твърде дълго на неподходяща предавка.