Читаем Избраниците полностью

Аз обаче не се бях задоволил с това. През лятото, когато навърших петнайсет, реших да отида до самото езеро. Това се случи две години преди играта на билярд с баща ми. Подходих научно към проблема. Обиколих всички пътеки в околността, докато не се натъкнах на езерото. На няколко пъти се губих, но не безвъзвратно. Когато човек знае накъде да върви, гората не е страшна. Чувстваш се в безопасност и започваш да се смяташ за нещо особено. След като ходих няколко пъти до езерото обаче, открих, че сам съм развалил всичко. То вече не беше изгубено, а просто едно езеро и аз престанах да го посещавам. Тогава започнах да преследвам момичетата, а никое от тях не се съгласяваше да се разхожда из горите по мръкнало, особено в търсене на някакво си Изгубено езеро. Не това привлича повечето от тях. А може би аз не ги привличах.

Както и да е.

С Боби вървяхме един след друг покрай малкия поток. На двайсетина метра навътре гората ставаше доста гъста.

След известно време стигнахме друг поток, със стръмни брегове. Спрях и се огледах. Районът не ми беше познат. Боби замърмори недоволно:

— И се бъхтим само защото старецът мислел да си прави колиба в гората. И то преди… двайсет години.

— Можеш да се връщаш, ако не искаш да дойдеш.

— Без опитния си водач?

След като се огледах още веднъж, разбрах как се е променила растителността. Едно от дърветата, които бях използвал като ориентири, беше паднало. Доста отдавна, ако се съди по вида му. Беше покрито с мъх и изгнило. Ориентирах се и навлязох в дерето.

Склоновете му бяха стръмни и хлъзгави, налагаше се да внимаваме много.

Когато стигнахме дъното му, завих наляво и се заизкачвах покрай потока.

— Почти стигнахме — уверих Боби и посочих напред. След стотина метра дерето завиваше рязко надясно. — Мисля, че е след този завой.

Боби мълчеше, предположих, че също като мен приключението го е развълнувало.

Горите са от онези места, които забравяме за известно време, докато не се наложи да ги преоткрием през очите на децата си — също като сладоледа, автомобилчетата — играчки, и катеричките. Замислих се дали това не е сред причините, поради които обичах да спя на хотел. Техните коридори са като просеки сред дърветата, баровете и ресторантите им напомнят на полянки за пикник. Нещо като изкуствени гори.

Манифестът на Праведника се беше запечатал в мозъка ми по трайно, отколкото осъзнавах.

* * *

— Някой ни наблюдава — каза Боби.

— Къде?

— Не знам. — Той огледа склоновете над нас. — Отнякъде обаче ни гледат.

— Не виждам никого — отбелязах, като продължавах да се взирам напред. — Но ти вярвам. Какво ще правим?

— Ще продължим да вървим. Ако е той, или ще офейка, или ще изчака, докато се чуди дали да се покаже. Ако се издаде по някакъв начин, ще го подгоня.

Извървяхме последните сто метра в мълчание, едва устоявахме на изкушението да се огледаме. След завоя дерето ставаше по-стръмно, наложи се да пропълзим последните няколко метра на четири крака.

И сетне то изведнъж изникна пред нас, Изгубеното езеро.

Дълго стотина и широко около шейсет метра, със стръмни брегове, но и с два малки тинести плажа. По средата плуваха патици, над плитчините бяха надвиснали дървета.

Спрях и се вгледах във водата. Повърхността й бе огледална и ми се стори, че виждам лицето си като петнайсетгодишен в нея.

— Знаеш ли къде е колибата? — попита Боби.

— Знам само, че мислеше да си прави. Споменавал го е два или три пъти. Не за да ловува. Просто искаше да има къде да се усамоти. Ед беше единак.

— А може би и извратен.

Поклатих глава:

— Не. Никой не би дошъл тук с гаджето си. През нощта става страшничко.

Огледах се. Боби посочи към западния край на езерото, където растителността изглеждаше по-гъста:

— Ако бях на негово място, щях да си направя бараката там. По-скрито е.

Погледнах в посоката, в която сочеше. Може и да си внушавах, но по средата растителността изглеждаше по-гъста, сякаш имаше натрупани от някого клони.

В този момент се чу първият гърмеж Боби ме дръпна и се затича. На няколко метра над нас изсвистя друг куршум. Когато се скрихме сред дърветата, аз се огледах, за да установя откъде се стреля.

— Какво му става на този човек?

— Чакай — извиках. — Гледай там.

Посочих към гъсталака. От храстите се показваше нечия глава — главата на старец. И гърмежите изобщо не идваха от неговата посока.

— По дяволите! — изръмжа Боби.

Вече бе извадил пистолета. Двама мъже с камуфлажни дрехи тичаха покрай езерото. Трети, с дънково облекло, се приближаваше от другата страна.

— Това е човекът от бара снощи — отбелязах. — Онзи, който ни беше препречил пътя.

Двамата с камуфлажа стигнаха до отсрещната страна на езерото. По-едрият застана на коляно и започна да стреля към гъсталака — спокойно, без да бърза.

— Кои, по дяволите, са тези?

— Боби, единият се приближава към Ед.

— Ще се заема с него. Прикривай ме.

Той се втурна към храстите.

Показах се иззад прикритието си, извадих пистолета и започнах да стрелям.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Дикий зверь
Дикий зверь

За десятилетие, прошедшее после публикации бестселлера «Правда о деле Гарри Квеберта», молодой швейцарец Жоэль Диккер, лауреат Гран-при Французской академии и Гонкуровской премии лицеистов, стал всемирно признанным мастером психологического детектива. Общий тираж его книг, переведенных на сорок языков, превышает 15 миллионов. Седьмой его роман, «Дикий зверь», едва появившись на прилавках, за первую же неделю разошелся в количестве 87 000 экземпляров.Действие разворачивается в престижном районе Женевы, где живут Софи и Арпад Браун, счастливая пара с двумя детьми, вызывающая у соседей восхищение и зависть. Неподалеку обитает еще одна пара, не столь благополучная: Грег — полицейский, Карин — продавщица в модном магазине. Знакомство между двумя семьями быстро перерастает в дружбу, однако далеко не безоблачную. Грег с первого взгляда влюбился в Софи, а случайно заметив у нее татуировку с изображением пантеры, совсем потерял голову. Забыв об осторожности, он тайком подглядывает за ней в бинокль — дом Браунов с застекленными стенами просматривается насквозь. Но за Софи, как выясняется, следит не он один. А тем временем в центре города готовится эпохальное ограбление…

Жоэль Диккер

Детективы / Триллер
Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы