Изгубеният град

— Ще си го спомня следващия път, когато седна в сладкарница. Мислех си за нещо по-поетично, в стила на Данте. Като например слизане в Хадес.

— Е, поне в Хадес е топло и сухо. Колко остава до първите колони?

Остин се вгледа в мътната вода пред себе си и му се стори, че вижда проблясване на метал. Изправи се и се облегна на кабината, като се държеше за защитните перила.

— Мисля, че наближаваме.

Дзавала намали ход и спря на няколко метра пред първите три алуминиеви колони, всяка около петнайсет сантиметра широка, които препречваха пътя им. Остин взе оксижена и кислородната бутилка и изплува до тази в средата. Включи оксижена и синият пламък бързо преряза метала. Повтори същата операция в горната част на колоната, после я избута. Махна на Дзавала да тръгва, показвайки му пътя с ръце като служител на летището, насочващ самолет към хангара. След това продължи към следващите три колони.

Докато плуваше, Остин хвърляше предпазливи погледи нагоре към тавана и се опитваше да не мисли за хилядите литри вода и тонове лед, притискащи тънкия скален слой. Следвайки съвета на Лесар, той преряза дясната колона. Дзавала отново премина. Средна колона, лява колона. И отначало.

Работата вървеше гладко. Не след дълго на пода на тунела лежаха дванайсет колони. Остин зае мястото си в задната част на сиймобила и каза на Дзавала да ускори до максималната скорост от два възела и половина. Макар да се движеха не по-бързо от енергична походка, тъмнината и близостта на стените го караха да се чувства така, сякаш препуска с каляската на Нептун към морските бездни.

Мислите му се насочиха към трудната задача, която им предстои. Думите на Лесар кънтяха в ушите му. Французинът беше прав за силното привличане. Можеше да се окаже прав и за съдбата на хората под ледника.

Лесно беше да си оптимист горе, под слънчевите лъчи. Но колкото по-дълбоко се спускаха в потискащия мрак, толкова по-ясно съзнаваше, че цялата спасителна операция може би е напразна. Трябваше да признае, че няма голям шанс някой да оцелее толкова дълго на такова ужасяващо място. Неохотно се приготви за най-лошото.

В съня си Скай вечеряше с Остин в едно парижко бистро близо до Айфеловата кула. Той тъкмо й казваше: „Събуди се“, а тя отговаряше: „Аз не спя“.

— Събуди се, Скай!

Пак Остин. Същински досадник.

Остин се пресегна покрай виното и пастета и леко я пошляпна по бузата. Тя се ядоса и извика:

— Престани!

— Така е по-добре — отвърна той.

Клепачите й се вдигнаха наполовина като повредени капаци на прозорец и тя извърна лице от ослепителната светлина. Светлината се премести и тя видя лицето на Остин. Изглеждаше разтревожен. Внимателно стисна бузите й, докато устните й се разтворят, и пъхна мундщука на дихателния апарат между зъбите й.

В дробовете й потече въздух. Тя се съживи и видя, че Остин е коленичил досами нея. Носеше оранжев непромокаем гащеризон и нещо странно на главата. Той взе ръката й и внимателно уви пръстите й около малката бутилка с въздух.

После извади тръбата от собствената си уста.

— Можеш ли да останеш будна една минутка?

Тя кимна утвърдително.

— Добре. Ей сега се връщам.

Той се изправи и отиде до стълбите. В краткия миг, преди да се спусне във водата с електрическото си фенерче, видя другите, които приличаха на пияници, заспали след тежка вечер в парка.

След секунди във водата на стълбището се появи зловещо сияние и от там се подаде Остин, преметнал въже през рамото си. Той стъпи здраво на краката си и натегна въжето като руснак на Волга. Подът се оказа хлъзгав и той се подпря на коляно, но веднага отново се изправи. От водата се появи гумиран чувал, който той извади и просна навън като голяма риба. Последваха още чували.

Остин бързо ги отвори и раздаде на хората бутилките с въздух. Наложи се да разтърси някои, които бяха потънали в унес, но още с първите глътки кислород всички бързо се оживиха — лакомо поглъщаха животворния въздух, а металическият шум от клапите кънтеше в затвореното пространство наоколо.

Скай изплю мундщука.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя, както домакиня от висшето общество би се обърнала към натрапник на изисканото й тържество.

Той нежно я вдигна на крака и я целуна по челото.

— Ако ще камъни да валят от небето, Кърт Остин не би изпуснал среща за вечеря.

— Вечеря! Но…

Остин пъхна обратно мундщука в устата й.

— После ще говорим.

Той започна да отваря другите чували и да вади от тях непромокаеми гащеризони. Оказа се, че Ролинс и Търстън са водолази, и те помогнаха на останалите да се облекат и да нагласят екипировката си. Не след дълго всички бяха готови. Е, не приличаха на отряд от морски тюлени, помисли си Остин, но с малко късмет можеше и да успеят.

— Готови ли сте да си вървим у дома?

Те отговориха в хор, който проехтя нечленоразделно, но ентусиазирано в пещерата.

— Добре, след мен тогава.

Остин поведе жалкия на вид отряд от подводни гмуркачи по стълбите към наводнения тунел. Всички вежди бяха изненадано повдигнати към Дзавала и странния му светещ мехур.