Изгубеният град

Даде им знак да вдигат. Ревът на роторите беше оглушителен. Този път сиймобилът и платформата едва ли не подскочиха нагоре. Една педя. Две педи. Метър. Два метра. Пилотите ясно съзнаваха разликата в размера и мощността на машините си и изключително умело я компенсираха.

Издигнаха се бавно шейсетина метра над повърхността на езерото със странния товар, люлеещ се помежду им, след което се насочиха към сушата и се изгубиха сред тъмните скали на планината. Дзавала не спираше да коментира по радиото. Няколко пъти прекъсваше, за да коригира позицията си.

Остин слушаше със затаен дъх, докато не чу лаконичното: „Орлите кацнаха“.

Кърт и още неколцина мъже от екипажа скочиха в една малка лодка и излязоха на брега. Когато хеликоптерите се върнаха, той се качи при Дзавала, а френският пилот натовари хората от „Мумичуг“.

След няколко минути кацнаха до яркожълтия сиймобил, който стоеше на платформата пред входа на тунела. Остин внимателно наблюдаваше подготовката и вкарването му в наклонения тунел до ръба на водата. Запряха колелата и Остин излезе навън, за да говори с Лесар. По негова молба отговорникът на електроцентралата беше донесъл още една схема на тунелите. Разгънаха я на близкия плосък камък.

— Това са вътрешните алуминиеви подпори, за които ви казах. Ще ги намерите на стотина метра след входа. Има дванайсет тройки колони, разположени напряко на тунела, на около три метра разстояние между тройките.

— Сиймобилът е под два и четирийсет — каза Остин. — Ще трябва да режем само по една колона от всяка тройка.

— Карайте ги на зигзаг — посъветва го Лесар. — Тоест, не режете колоните в една и съща позиция. Както се вижда на тази схема, на това място таванът е най-тънък. Отгоре му тежат стотици тонове лед и скали.

— Помислил съм за това.

Лесар го погледна съсредоточено.

— След като ми изложихте плана си, се обадих в Париж и разговарях с един приятел в държавната енергийна компания. Той ми разказа, че построили тази част на тунела, за да се вкарат фургоните за лабораторията. Решено било по-нататък да не се използва за вход, тъй като с времето опасността от срутване се увеличава. Колоните са монтирани, за да се поддържа отворът за вентилация. Ето това ме безпокои. — Той прокара пръст по тавана на тунела на скицата. — Тук има голям нестабилен воден джоб. По това време на годината може да е по-голям и от обикновено. Ако системата от опори поддаде, целият таван може да се срути.

— Струва си риска.

— А помислихте ли, че може би напразно си рискувате живота? Хората вътре може да са мъртви.

— Няма да разберем, докато не ги открием, нали? — отвърна Остин с мрачна усмивка.

В погледа на Лесар се четеше възхищение. Този светлокос американец с поразителни сини очи беше или луд, или безкрайно уверен в способностите си.

— Явно много държите на тази жена.

— Познавам я едва от няколко дни, но имаме уговорка за вечеря в Париж и мисля да не я изпускам.

Лесар сви рамене. Всеки французин оценява галантността.

— През първите няколко седмици привличането между мъжа и жената е най-силно — когато още не са се опознали добре. Виждам, че приятелят ви вика.

Остин му благодари и се приближи до Дзавала, който чакаше на входа на тунела.

— Прегледах управлението на сиймобила. Доста е елементарно.

— Знаех си, че няма да имаш проблем — отвърна Остин и се огледа. — Време е да вдигаме чуковете, амиго.

Дзавала го изгледа кисело.

— Твърде много сериали гледаш.

Остин намъкна непромокаем гащеризон и тръгна по тунела, слагайки в крачка каската с подводен акустичен приемник. Дзавала му помогна да сложи акваланга и колана с тежести, след което му подаде ръка да се качи върху сиймобила.

Остин седна зад мехура върху саковете и нахлузи плавниците. Един мъж от екипажа му подаде лек подводен оксижен и голяма кислородна бутилка, която Остин закрепи с ластици за палубата. Дзавала влезе в кабината и вдигна палец.

— Готови за отлитане? — Остин изпробва приемника.

— Да, само дето се чувствам като момче в балона.

— Само кажи и си разменяме местата.

— Не, благодаря — засмя се Дзавала. — Изглеждаш роден каубой.

Остин потупа кабината. Беше готов.

Екипажът повдигна платформата и бавно спусна батискафа във водата, контролирайки скоростта му с помощта на две въжета. Колелата се потопиха изцяло и сиймобилът заплава. Екипажът рязко издърпа въжетата и едновременно с това избута сиймобила. Той се понесе свободно във водата и забръмча.

Използвайки двата странични маневрени мотора в опашния отсек, Дзавала завъртя сиймобила на триста и шейсет градуса и го насочи към тунела. Продължи напред, докато не стана достатъчно дълбоко, за да потъне изцяло. Като регулираше леко мотора за вертикална корекция, той натисна сиймобила надолу, докато корпусът му се скри под водата. Опашните мотори отново забръмчаха, батискафът се понесе напред и водата заля Остин и мехура.

Четирите халогенни прожектора в предната част играеха по оранжевите стени и тавана, а отразената светлина придаваше на водата кафеникав оттенък.

Остин чу металическия глас на Дзавала в слушалките:

— Все едно да се гмурнеш в кофа с развалена шоколадова заливка.